Артур и минимоите

Затръшва вратата, задейства шумно мотора и така превърта колелата, че се образува плътен облак прах, който издухва количката отдолу чак на десетина метра. Мъничкият болид няколко пъти се преобръща, плъзга се леко на заден ход и пада в шахтата на канала.

Без да намалява скоростта, Давидо преминава през градината, следван от гъстия облак, който полепва по прането. Артур и баба му също се покриват целите с жълтеникава прах.

Изтощена от толкова много неприятности, бабата сяда на стълбището.

— Горкото ми момче, боя се, че този път няма да мога да възпра този хищник Давидо — отчаяно казва тя.

— По-рано не беше ли приятел на дядо? — пита момчето, като сяда на стълбите до баба си.

— В началото наистина беше — признава тя. — Когато се върнахме от Африка, Давидо не се отделяше от дядо ти. Залепен като гербова марка. Но Арчибалд никога не му се е доверявал напълно и наистина е бил прав.

— Ще трябва да напуснем къщата, нали? — тревожи се Артур.

— Боя се, че да — признава горката жена.

Артур е потресен от новината. Как ще живее без градината си — място на всичките му игри, единственото убежище, когато е самотен. Не, трябва да намери някакво решение.

— Ами съкровището? Рубините, които матасалаите са подарили на дядо? — пита той, преизпълнен с надежда.

Бабинка с широк жест сочи градината.

— Тук е някъде.

— Искаш да кажеш, че… съкровището е скрито в градината? — смайва се Артур.

— Толкова добре е скрито, че аз прекопах цялата градина, но така и не можах да го открия — признава бабата.

Артур вече е скочил на крака. Грабва малката лопата, която дреме край стената, и се насочва към вътрешността на градината.

— Какво ще правиш, миличко? — тревожи се бабата.

— Мислиш ли, че ще стоя със скръстени ръце цели четирийсет и осем часа и ще чакам този лешояд да ни открадне къщата? — отвръща момчето. — Аз ще намеря това съкровище!

Артур с все сила забива лопатата в един малък тревист участък и започва да разравя като булдозер. Алфред е във възторг от тази нова игра и го окуражава с лая си.

Бабинка не може да сдържи усмивката си.

— Копие на дядо си — прошепва тя.

Едва когато се тупва с длани по колената, разбира, че цялата е потънала в прах. Надига се с усилие и влиза в къщата, навярно да смени дрехите си.

Капчици пот блестят по челото на Артур, който дълбае вече трета дупка.

Изведнъж лопатата му се удря в нещо твърдо. Алфред лае, сякаш предусеща важно събитие. Момчето застава на колене и продължава да рови с ръце.

— Ако си намерил съкровището, ти наистина си най-хубавото куче на света! — казва Артур на кучето си, което прилича на самолет — толкова усърдно върти опашка.

Артур разравя пръстта, хваща предмета и го изтръгва от земята. Алфред е луд от радост. Напълно естествено — това е кокал!

— Не такова съкровище търсим, канибал такъв! — възкликва момчето, преди да хвърли кокала и да започне да копае нова дупка.