Изгубената Динотопия
- Автор: Фостър Алън Дийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубената Динотопия». Краткое содержание книги:
Историята за смелостта и сътрудничеството между големи и малки създания е изпълнена с много напрежение и ще достави наслада на читателите от всички възрасти. Романите за Динотопия вече се смятат за класика в жанра и са добили огромна популярност.
Създателят на това магическо място се нарича Джеймз Гърни. Той е измислил и най-популярните герои, населяващи Динотопия. Но самият Гърни предпочита друг да развие и популяризира идеите му. Затова се обръща към всепризнатия майстор на фантастични романи и сценарии Алън Дийн Фостър. Когато Фостър написва романа „Изгубената Динотопия“, критиката и читателите изпадат във възторг. Сравняват го с Жул Верн, Толкин, Хърбърт Уелс. Приключенията на героите от фантастичната страна стават любими за децата от над 30 страни. Милиони екземпляри се продават и четат на 18 езика, а филмовата компания „Холмарк“ се заема да създаде шестчасов сериал.
„Изгубената Динотопия“ е първото докосване на българските читатели до този измислен, но прекрасен свят. Приключенията ще ни държат в напрежение още от първите страници. А когато затворим кориците, може би ще повярваме, че Динотопия все някъде съществува.
Тежко и горко на онзи, заловен от капитана, който не изпълнява задачите си. Не че Блакстрап бе жесток капитан — не. Беше прекалено умел водач, за да прилага подобни мерки спрямо хората си. Предпочиташе да прибягва до тънкости, характерни за тъмните му дела из половината земно кълбо.
Не би се въздържал — имайте предвид — да счупи нечия глава, ако обстоятелствата го налагат.
Пристър Смигинс бе съвършено друг тип. Самоук в морските дела, с повече ум от трима, взети заедно, единствен той на борда на „Кондор“ имаше някакво образование. Високият помощник-капитан, слаб като върлина, срещнал Блакстрап по време на общия им кратък престой в Хобарт. Смигинс забелязал у капитана качества за оцеляване, каквито самият той не притежаваше. Чест правеше на Блакстрап, че виждаше редица положителни черти у Смигинс. Докато с малки чукчета раздробявали големи скали на ситни камъчета — занимание не особено приятно — двамата мъже скрепили съюз, просъществувал към днешна дата вече няколко години.
Съюз, който вилнеещата буря бе на път да унищожи всеки миг.
В момента двамата стояха зад руля, управляван от сбръчкан стар мъж. Лицето на кормчията изразяваше решителност, но надеждата отдавна бе изчезнала от очите му. Останалите от екипажа се движеха по обливаната от вълните палуба и с всички сили се стараеха да допринесат „Кондор“ да не потъне.
Вече от седмици вятърът биеше към кърмата и течението ги отнасяше все по-навътре в необятните води.
Над главите им се вееше малко окъсано знаме. В момента беше холандското и напомняше за скорошното им посещение в Батавия. Преди това, докато си вършеха работата в Хонконг, плаваха под американско. Сгънати прилежно, в един сандък долу, имаше знамена на тридесетина държави, всяко готово да бъде извадено и вдигнато според обстоятелствата.
В интерес на истината, независимо че екипажът на „Кондор“ бе съставен от поданици на всички тези държави, хората нито признаваха, нито уважаваха някое от тях; те проявяваха лоялност към другарите си, но не и към държавите. Единственото знаме, което поздравяваха, се вдигаше само в сериозни случаи. Върху него на черен фон бяха изобразени череп и кръстосани кости.
Порив на вятъра блъсна кораба и той рязко се наклони настрана. Изправен в целия си ръст от метър и осемдесет и с тегло над сто и петдесет килограма, Блакстрап не се килна и на сантиметър. Чувстваше се като риба във вода и беше горе-долу толкова състрадателен.
— Сложи човек да следи времето, господин Ръскин.
— Да, кап’тане.
Без да обръща внимание на смъденето, кормчията избърса солената вода от очите си. Беше стар и дребен, но дори със запушен нос и превръзка на очите можеше да надуши курса между два близки острова, като сравняваше миризмата на земя и корали. Сега обаче не успяваше да се измъкне от проклетата нестихваща буря и разпенените води.
Пристър Смигинс също се намеси.
— Дай най-доброто от себе си, Ръскин. В такова време сме в състояние да предприемем малко неща и най-доброто е да се опитаме да задържим кораба над водата.
— Тъй е — изръмжа Блакстрап. — Дяволите да го вземат това течение! Пред него Гълфстрийм прилича на безобидно поточе.
Огромните му ръце се свиха в космати юмруци.
Смигинс се вкопчи в парапета, за да запази равновесие.
— Ако вятърът се промени, има шанс да се измъкнем.
— Ах, този вятър — негодуваше Ръскин. — Никога не съм виждал подобен. Дори при нос Хорн не е толкова лошо, нито толкова дълго и настойчиво. Никога! — Върху палубата се разби вълна и заля почти всички. — Ако морето ни иска, ще ни вземе.
— Зарежи тези приказки, Ръскин! — изръмжа Блакстрап. — Няма да търпя такива глупости на моя кораб!
— Извинявай, кап’тане — промърмори старият мъж.
— Какво става с онази цепнатина отпред, Смигинс?
— Още се държи, капитане. — Поради постоянната необходимост да се надвиква с вятъра, гласът на помощник-капитанът ставаше все по-дрезгав. — Сварих едно лепило; смятам, че ще е по-здраво от катрана и…
— Спести ми учените си доклади, господин Смигинс. Цепнатината ще издържи ли, или не?
— Известно време, сър.
Макар и отстрани да не личеше, двамата мъже — така различни по произход и възпитание — изпитваха най-дълбоко уважение един към друг. Помощник-капитанът се измъкна навън под дъжда и пръските от вълните. Различи неясните очертания на многобройния екипаж, изтощен от борбата с бурята. Там стоеше и буйният им капитан.