Милиард години до свършека на света
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Милиард години до свършека на света». Краткое содержание книги:
Това е повест за Избора, личния избор. Как да постъпим: да следваме убежденията си, когато заплашват нас, нашите близки или пък ни предлагат да ни купят, или пък да се предадем и да продължим напред, т.е. встрани, по криволичещите пътеки на поражението и компромисите…
Вечеровски изцяло се беше обвил в кълбета и струи ароматичен дим.
— Не е лошо, не е лошо… — прозвуча възглухият му глас. — Но както виждам, спрял си на най-интересното място.
— Не съм спрял, а ме спряха!
— Да — съгласи се Вечеровски.
Малянов се плесна по коленете.
— Дявол да го вземе, тъкмо сега трябва да работя, да работя! Пък аз не мога да мисля. Подскачам от всеки шум. И като капак — тази мила перспектива — петнайсет години…
За кой ли път вече подхвърляше за петнайсетте години и все очакваше, че Вечеровски ще каже: «Не измисляй, какви ти петнайсет години, явно е недоразумение…», но и този път Вечеровски не каза нищо подобно. Вместо това започна надълго и мудно да разпитва Малянов за телефонните обаждания: кога са започнали (точно), кого са търсили (само няколко конкретни примера), кой с звънил (мъж? жена? дете?). Когато Малянов му каза за обаждането на Вайнгартен, той, изглежда, се изненада и известно време мълча, но после пак захвана своето: Какво отговорил Малянов? Винаги ли вдигал слушалката? Какво му казали от телефонни повреди? Каква е тази история с поръчките но домовете? По-подробно… А как изглеждаше чичката? Какво каза? Какво донесе? Какво е останало от донесеното?… С този унил разпит той хвърли Малянов в тъжно отчаяние, защото Малянов не разбираше за какво е всичко това и каква е връзката му с неговите нещастия. Накрая Вечеровски млъкна и се захвана да ровичка лулата, а Малянов тракна с пръсти и рече с болка в гласа:
— Какво ли ще стане… Какво ли ще стане…
Вечеровски веднага реагира:
— Кой знае какво ни очаква! — каза той. — Кой знае какво ще се случи! И силни, и подли — какво ли ще бъде? Ще дойде смъртта и на смърт ще ни съди! Затова не поглеждай в деня си след днес…
Малянов разбра, че са стихове, защото завършвайки, Вечеровски глухо изръмжа, което при него означаваше доволен смях. Сигурно така са ръмжали Уелсовите марсианци, опиянени от човешката кръв и Вечеровски винаги ръмжи така, щом стиховете му харесат. Човек започва да си мисли, че удоволствието му от хубавите стихове е чисто физиологично.
— Я върви по дяволите! — отвърна Малянов.
И тогава Вечеровски произнесе втората си тирада, този път в проза:
— Когато не ми е добре, аз работя. Когато имам неприятности, когато ме налегне меланхолията, когато ми стане скучно да живея, аз сядам да работя. Сигурно има и други рецепти, но аз не ги знам. Или не ми помагат. Искаш моя съвет — моля: седни да работиш. Слава богу, за тази цел на такива като нас не им трябва нищо друго освен лист и молив…
Малянов знаеше това и без него. От книгите. Но той не можеше така. Той можеше да работи само когато на душата му беше леко и нищо не го заплашваше.
— Помощ от теб — кога е било — рече той. — По-добре да се обадя на Вайнгартен. Странно, той ме разпитваше за Снеговой…
— Разбира се — измърмори Вечеровски. — Само че, ако обичаш, пренеси телефона в другата стая.
Малянов взе телефона и го помъкна в другата стая.
— Ако искаш, остани при мен — викна подире му Вечеровскн. — Листове има, ще ти дам молив…
— Добре де — отвърна Малянов. — Ще видим…
Вайнгартен не отговаряше. Малянов звъня десетина пъти, после още десетина и накрая затвори телефона. Тъй. Какво ще се прави сега? Разбира се, може да остане тук. Прохладно е, тихо. Във всяка стая има климатична инсталация. Камиони и спирачки не се чуват — прозорците са откъм двора. И изведнъж разбра, че не е там работата. Той просто се страхува да се върне. Само това остана! Повече от всичко на света обичам своя дом и ме е страх да се върна в този дом? Ами, не, помисли си той. Това няма да го бъде! Ще прощавате!
Малянов решително грабна телефона и го отнесе на мястото му. Вечеровски седеше, опулен над своето самотно листче, и тихо почукваше по него с един аристократичен паркер. Листчето беше наполовина изписано със символи, които Малянов не разбираше.
— Тръгвам, Фил — каза той.
Вечеровски вдигна към него рижото си лице.
— Разбира се… Утре изпитвам, а днес целия ден съм си вкъщи. Обади се или пък ела…
— Добре — каза Малянов.
Той слезе на своя етаж, опипа джобовете си за ключа, сви зад ъгъла и се вцепени. Тъй. Сърцето му беше паднало някъде в стомаха и чукаше там бавно, отмерено, като пневматичен чук. Тъъй… Вратата на апартамента беше отворена!
Той се промъкна на пръсти до вратата и се ослуша. В апартамента имаше някой. Боботеше непознат мъжки глас и непознат детски глас му отговаряше…“