Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
Стори ми се, че картата отначало е съдържала само централната скица и околните планини, както и гръцкия надпис. Вероятно по-късно някой е добавил надписите на славянското наречие, за да посочи имената на съответните места, макар и кодирани. После сигурно е попаднала в ръцете на османците, които са прибавили писанията от Корана в полето, като че ли за да затворят и заключат злокобното послание по средата или за да го обградят с талисмани срещу силите на злото. Ако бях прав, кой тогава е бил човекът, който, знаейки гръцки, пръв е надписал картата, а може би дори я е нарисувал? Знаех, че гръцки са говорели византийските учени от времето на Дракула, но не и повечето учени в османския свят.
Преди да успея да запиша в бележника си и дума от тази теория, чиято проверка вероятно многократно надхвърляше възможностите ми, вратата между отсрещните лавици рязко се отвори и в залата влезе висок, добре сложен мъж. Той бързо мина покрай книгите и спря пред бюрото ми. Явно не ме прекъсваше случайно, нито пък приличаше на библиотекар. По някаква причина усетих желание да стана прав, но гордостта ми ме спря; щеше да е твърде унизително, като се има предвид колко ненадейно и грубо той ми прекъсна работата.
Гледахме се известно време в очите, а аз се стреснах като никога. Човекът рязко се открояваше на езотеричния библиотечен фон. Мургавото му турско или южнославянско лице бе красиво и поддържано, с тежки увиснали мустаци и тъмен ушит по поръчка костюм като на западен бизнесмен. Очите му святкаха войнствено срещу мен, а дългите му мигли стояха някак отблъскващо на суровото му изражение. Кожата му беше жълтеникава, но с идеално равен тен, а устните му бяха яркочервени.
— Сър — поде той с нисък, враждебен глас, все едно излая нещо на английски с турски акцент, — не мисля, че имате нужното разрешение.
— За какво? — Веднага наежих академичните си бодли.
— За тази справка. Занимавате се с материали, които турските власти са поставили в закрит архив. Може ли да видя документите ви?
— А вие кой сте? — попитах аз също толкова хладно. — Може ли да видя вашите документи?
Той извади портфейла си от вътрешния джоб и го отвори на бюрото пред мен, после бързо го захлопна обратно. Едва успях да мерна бяла визитка с куп турски звания. Ръката му беше неприятно жълта, с дълги нокти и малко снопче тъмни косми отгоре.
— Министерство на културните ценности — каза студено той. — Доколкото разбирам, нямате разрешение от турското правителство да проучвате тези материали. Така ли е?
— Определено не — извадих писмото от Националната библиотека, което ми даваше право да работя в който и да е от филиалите й в Истанбул.
— Не става — каза той и го хвърли върху книжата ми. — Струва ми се, че трябва да ме последвате.
— Къде? — Изправих се и се почувствах по-стабилно, надявайки се да не приеме жеста ми като предаване.
— До полицията, ако се наложи.
— Това е възмутително. — Вече знаех, че при чиновнически неуредици най-добре беше да повишиш тон. — Аз съм докторант от Оксфордския университет и гражданин на Обединеното кралство. Регистрирах се в тукашния университет веднага след пристигането си и това писмо потвърждава статута ми. Няма да ме разпитва никаква полиция, нито пък вие.
— Разбирам — той така се усмихна, че стомахът ми се сви на топка.
Бях чел нещичко за турските затвори и редките им западни обитатели и положението ми се видя твърде несигурно, макар че изобщо не разбирах що за нарушение можеше да съм извършил. Надявах се някой от библиотекарите да ме е чул и да дойде да ни укротява. После обаче се сетих, че всъщност тъкмо те са пуснали при мен това лице със страховитата му визитка. Може би наистина е някоя голяма клечка. Той се наведе напред.
— Нека видим какво имаме тук. Отместете се, ако обичате.
С неудоволствие отстъпих настрана, той се приведе над книжата ми и затвори речниците, за да прочете заглавията им, все така заплашително усмихнат. Наведен над бюрото, изглеждаше внушителен, но долових странен мирис, сякаш се беше полял с одеколон, за да прикрие — твърде неуспешно — друга неприятна миризма. Накрая вдигна картата, върху която работех, но неочаквано внимателно, почти нежно. Погледна я, все едно не му беше нужно много време, за да разбере що е то, макар че може би просто блъфираше.
— Това ли е архивният ви материал?