Дзен и изкуството на стрелба с лък
- Автор: Херигел Ойген
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството на стрелба с лък». Краткое содержание книги:
С тези думи той сграбчи ръцете ми и бавно ги, поведе през фазите на движението, като създаваше по този начин в мен навика, който щеше да се наложи да изпълнявам в бъдеще.
Още от първия опит със средно натегнат лък за, упражнения, аз забелязах, че за да го огъна, ми е нужна значителна сила. Така е, тъй като японският лък, за разлика от европейския спортен лък, не се държи на нивото на рамото, от която позиция можете да го опъвате с всичка сила. По-скоро веднага щом поставите стрелата, вие изнасяте лъка нагоре с почти изцяло опънати ръце, тъй че ръцете на стрелеца се намират някъде над главата му. И съответно единственото нещо, което той може да направи, е да ги дръпне равномерно встрани, наляво и надясно, и колкото повече ги раздалечава, толкова повече те се извиват надолу, докато лявата длан, която държи лъка, спре на нивото на очите, с опъната ръка, а дясната длан, която опъва тетивата, се държи със сгъната ръка над дясното рамо, тъй че върхът на трифутовата стрела стърчи леко отвъд външния ръб на лъка — толкова широко е пространството. В тази поза, стрелецът трябва да остане за известно време, преди да пусне стрелата. Силата, необходима за този необичаен метод за държане и опъване на лъка, накара ръцете ми да затреперят след няколко мига, а дишането ми все повече и повече се затрудняваше. Положението не се подобри и в последвалите седмици. Опъването на тетивата продължаваше да бъде много трудно, и въпреки че се упражнявах най-усърдно, то отказваше да се превърне в „духовно“. За да се успокоя, се залових за мисълта, че сигурно, има някаква хватка, която Майсторът по някакви причини не желае да сподели, и ме обзе амбицията да я разкрия.
Твърдо решен да постигна целта си, продължих да се упражнявам. Майсторът следеше с внимание усилията ми, мълчаливо поправяше напрегнатата ми поза, хвалеше ентусиазма ми, но ме упрекваше, че прахосвам силата си. Инак ме оставяше да правя каквото искам. Но винаги докосваше болното ми място, когато докато обтягах тетивата, той непрекъснато викаше: „Отпусни се! Отпусни се!“ — междувременно бе научил тази дума — макар и никога, да не губеше търпението и учтивостта си. И дойде денят, в който аз бях онзи, който изгуби търпение и си признах, че изобщо не бих могъл да обтегна лъка по изисквания начин.
„Не можеш — възкликна Майсторът, — защото не дишаш правилно. Потисни внимателно дъха си надолу след като вдишаш, така че коремната стена да бъде здраво опъната, и го задръж там за малко. После издишай възможно най-бавно и равномерно, и след кратка пауза отново бързо вдишай — вдишвай и издишвай постоянно, с ритъм, който постепенно сам ще се установи. Ако го направиш както трябва, ще видиш, че с всеки ден, стрелбата става по-лесна. Защото чрез такова дишане, ти не само ще откриеш, източника на цялата духовна сила, но и ще накараш този източник да блика по-изобилно и да се разлива по-лесно По крайниците ти, колкото по-отпуснат си ти самият“. И сякаш, за да го докаже, той опъна силния си лък и ме покани да застана зад него и да пипна мускулите на ръцете му. Наистина те бяха съвсем отпуснати, сякаш изобщо не извършваха никаква работа.
Упражнявах новия начин на дишане, отначало без лък и стрела, докато накрая започнах да дишам така естествено. Лекото усещане за дискомфорт, което се забелязваше в началото, скоро бе преодоляно. Майсторът придаваше голяма важност на това да се издишва възможно най-бавно и равномерно до самия край — за по-добра практика и контрол, той ни караше да комбинираме това с тананикането на дадена нота. Едва когато нотата заглъхнеше с последното издишване, той ни позволяваше отново да вдишаме. Вдишването, бе казал веднъж Майсторът, свързва и съчетава; като задържаш дъха си, ти караш, всичко да върви както трябва, а издишването отпуска и завършва всичко чрез преодоляването на всички ограничения. Но ние, все още не разбирахме това, което ни казва.