Крепостта
- Автор: Вилсон (Уилсон) Фрэнсис Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Крепостта». Краткое содержание книги:
Един-единствен човек (или бог?) може да спре ръката на смъртта. За Глекен, посланик на далечното минало, настъпва съдбовният час.
Но злото не спира дотук. Минават години и идва денят на…
Навън зад него, вързаният за крака му колан внезапно започна да се люлее, следвайки ритъма на неговите бясно мятащи се крака. Неясно и притъпено гъргорене излизаше от дупката в стената и Грюнщад не можеше да повярва, че идваше от устата на неговия приятел.
— Ханс?
Никакъв отговор.
Завладян от внезапен страх, Грюнщад дръпна с все сила колана, докато краката на Лутц се озоваха на една протегната ръка. После се вкопчи в ботушите и изтегли приятеля си обратно в коридора.
В мига, когато съзря какво е измъкнал от шахтата, Грюнщад започна да пищи. Звукът отекна надолу по коридора на подземията, като отекваше и се усилваше, докато накрая самите стени се затресоха.
Шибан от оглушителния рев на собствения си ужас, Грюнщад не можеше да откъсне поглед, а през това време стената, в която бе пропълзял неговия приятел поддаде навън и масивните каменни блокове се покриха с дребни пукнатини. После каменната плоча точно над отвора, който бяха направили се разцепи с трясък. Окачените над коридора мъждукащи крушки внезапно започнаха да гаснат и когато избледняха съвсем, стената рухна навън с предсмъртна конвулсия, засипвайки Грюнщад с дъжд от разтрошен камък. В отвора се появи нещо невъобразимо черно, хвърли се към него и го обгърна с едно единствено неуловимо бързо движение.
И с него дойде ужасът.
3
Тавира, Португалия
Сряда, 23 април
02.35 (по Гринуич)
Неочаквано и бързо бе пробуждането на червенокосия. Сънят се бе отърсил от него като разкопчано наметало и в първия миг той не можа да осъзнае причината. Изминалият ден бе доста тежък, морето бурно и уловът богат и когато най-сетне намери постелята, нямаше никакво съмнение, че ще спи непробудно до сутринта. Но въпреки това, само след няколко часа той се беше събудил от необяснима тревога. Защо?
Отговорът дойде бързо и сякаш от само себе си.
Лицето му помрачня, мъжът заби гневно юмрук в пясъка до ниско разположеното, сковано от дъски легло. В движенията му се долавяше не само яд, но и отчаяние. Надявал се бе, че този миг не ще настъпи никога, дори от известно време бе започнал да вярва в това. Но сега, когато часът дойде, мъжът осъзна, че случилото се е било неизбежно.
Той се надигна от леглото, обут само по гащи и закрачи из стаята. Имаше правилни, почти нежни черти, мургава кожа, широки, покрити с белези от рани плещи и стройна снага. Движеше се с котешка гъвкавост из стаята, бързо и ловко събираше разхвърляните наоколо дрехи. И същевременно мислено прокарваше пътя, който му предстоеше да измине до Румъния. Когато най-сетне събра всичко, от което имаше нужда, той го хвърли на леглото, сви чаршафа на вързоп и завърза здраво краищата.
След като нахлузи панталоните и закопча елека, мъжът метна вързопа на рамо, дръпна една къса лопата и излезе навън, в студената безлунна нощ, където въздухът бе пропит с мирис на морска сол. Отвъд дюните се чуваше грохотът на Атлантика. Мъжът изкатери най-близката до колибата дюна, спусна се от другата страна и започна да копае. На близо метър дълбочина лопатата удари в нещо твърдо. Червенокосият коленичи и започна да разравя почвата с ръце. Няколко бързи и мощни изхвърляния и отдолу се показа тесен и дълъг калъф от кожа, който мъжът измъкна не без известни усилия от дупката. Калъфът бе дълъг близо пет стъпки, но на широчина не надминаваше десет-двадесет сантиметра, а дебелината му бе само няколко. Мъжът застина замислен, стиснал в едната ръка калъфа. Съвсем доскоро бе изпълнен с безкрайната увереност, че никога не ще се наложи да вади онова, което се криеше вътре. Остави го до себе си и продължи да копае още. Не след дълго държеше в ръката си масивен колан-кесия, също грижливо увит в кожа.
Червенокосият завърза колана на кръста под ризата си, а дългия плосък калъф преметна през рамо. После се изправи и закрачи към съседната дюна, където Санчес бе изтеглил лодката си. Нощният бриз рошеше косата му. Лодката бе здраво завързана, за да не я завлече в морето някоя необичайно висока вълна. Предпазлив човек бе този Санчес. И добър моряк. Червенокосият трябваше да признае, че работата при него му бе доставяла удоволствие.