Хари Потър и философският камък
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Джебарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и философският камък». Краткое содержание книги:
В петък пристигнаха цели дванайсет писма за Хари. Тъй като не можеха да минат през пощенската кутия, бяха мушнати под вратата, проврени през страничните пролуки, а няколко бяха пъхнати със сила през малкото прозорче на тоалетната на долния етаж.
Вуйчо Върнън отново си остана у дома. След като изгори всички писма, той извади чук и гвоздеи и закова с дъсчици всички пролуки около предната и задната врата, тъй че никой не можеше да излезе. Докато работеше, си тананикаше „На пръсти през лалетата“ и трепваше при най-малкия шум.
В събота нещата излязоха извън контрол. Двайсет и четири писма за Хари успяха да се промъкнат в къщата, навити и скрити във всяко едно от двете дузини яйца, които крайно обърканият млекар беше подал на леля Петуния през прозореца на всекидневната. Докато вуйчо Върнън водеше разярени телефонни разговори с пощата и с млекарницата, за да намери някого, комуто да се оплаче, леля Петуния смля писмата в своя миксер.
— Кой ли, за Бога, толкова много иска да говори точно с теб? — чудеше се Дъдли.
В неделя сутринта вуйчо Върнън седна на масата за закуска с изморен и доста болнав вид, но щастлив.
— В неделен ден няма поща — напомни той радостно, докато мажеше портокалово сладко върху вестника си, — днес никакви проклети писма…
Докато говореше, нещо изсвистя през кухненския комин и го удари силно по тила. В следващия миг от камината излетяха като куршуми трийсет-четирийсет писма. Семейство Дърсли се свиха, а Хари подскочи високо, опитвайки се да улови едно…
— Вън! ВЪН!
Вуйчо Върнън хвана Хари през кръста и го изхвърли в коридора. След като леля Петуния и Дъдли побягнаха, закрили лицата си с ръце, вуйчо Върнън затръшна вратата. Те чуваха как писмата продължават да се сипят в кухнята и да отскачат от стените и пода.
— Дотук беше! — каза вуйчо Върнън, като се опитваше да говори спокойно, а в същото време скубеше големи туфи косми от мустака си. — След пет минути всички да се върнете тук, готови за път. Заминаваме. Опаковайте си само дрехи. Без възражения!
Изглеждаше толкова страшен с липсващия половин мустак, че никой не посмя да спори. Десет минути по-късно вече се бяха проврели с мъка през закованите врати, седяха в колата и пътуваха бързо към магистралата. Дъдли подсмърчаше на задната седалка. Баща му го беше нашамарил, защото ги бавеше, докато се опитваше да побере своя телевизор, видеото и компютъра в спортния си сак.
Пътуваха. И пътуваха. Дори леля Петуния не смееше да попита къде отиват. Сегиз-тогиз вуйчо Върнън вземаше остър завой и шофираше известно време в обратна посока.
— Да се отървем от тях… да се отървем от тях — мърмореше всеки път, когато правеше това.
През целия ден не спряха, за да хапнат и пийнат. На стъмване Дъдли ревеше. Не бе преживявал такъв ужасен ден през целия си живот. Беше гладен, изтървал бе пет телевизионни предавания, които искаше да гледа, и никога не бе прекарвал толкова дълго време, без да вдигне във въздуха поне един извънземен на своя компютър.
Най-сетне вуйчо Върнън спря пред мрачен хотел в покрайнините на голям град. Дъдли и Хари щяха да делят стая с двойно легло и влажни, миришещи на мухъл чаршафи. Дъдли захърка, но Хари остана буден — седеше на перваза на прозореца, гледаше светлините на преминаващите автомобили долу и размишляваше…
За закуска на другия ден ядоха престояли овесени ядки и студени консервирани домати върху препечен хляб. Тъкмо бяха свършили, когато собственичката на хотела дойде при тях.
— Извинете, ама някой от вас да е господин Х. Потър? Работата е там, че имам стотина такива неща на рецепцията.
Тя вдигна високо едно писмо, та всички можаха да прочетат адреса, написан със зелено мастило:
Г-н Х. Потър
Стая 17
Хотел „Рейлвю“
Коукуърт
Хари посегна да грабне писмото, но вуйчо Върнън отблъсна ръката му. Жената се втрещи.
— Аз ще ги взема — каза вуйчо Върнън, стана бързо и излезе след нея от столовата.
— Не би ли било най-добре да се приберем вкъщи? — предложи плахо леля Петуния часове по-късно, но вуйчо Върнън сякаш не я чу.
Никой от тях не проумяваше какво точно търси той. Закара ги насред една гора, излезе от колата, огледа се, поклати неодобрително глава, качи се пак и продължиха нататък. Същото се повтори посред разорана нива, на средата на висящ мост и на върха на някакъв многоетажен паркинг.
— Татко е полудял, нали? — попита Дъдли мрачно майка си късно същия следобед. Вуйчо Върнън бе паркирал край морския бряг, заключи ги всички в колата и изчезна.