Място за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Място за убиване». Краткое содержание книги:
В цял свят няма по-добри от тях. За да опазят тайната си, убиват. Посветените. И подозрителните. Но трябва да си измият ръцете. И допускат грешка. Избират неподходящ човек.
Те избират Джак Ричър…
Мислят, че е случаен турист. Не знаят, че е бивш военен полицай. Агент легенда.
Те не познават Джак Ричър. Нито момичето му Роскоу…
Ричър ги преследва до тайния им склад. Той не знае какво трупат вътре. Но знае, че брат му е убит. При опит да разкрие фалшификацията на века.
Остават само няколко дни. След неделя Ричър няма как да им отмъсти…
— Искам нещо за ядене — казах аз. — И кафе.
— Ще ядеш в щатския затвор — рече той. — Автобусът пристига в шест.
И се отдалечи. Трябваше да доведе онзи Хъбъл. Щеше да му се мазни. Да го покани най-смирено да дойде в участъка, където Финли щеше да е любезен и кротък. Докато аз киснех в килията, Финли щеше учтиво да разпитва Хъбъл как телефонният му номер е попаднал в обувката на мъртвец.
Палтото ми още лежеше смачкано на пода. Изтръсках го и се наметнах. Пак ми ставаше студено. Пъхнах ръце в джобовете си. Облегнах се на решетките и отново се опитах да почета вестника, колкото да минава времето. Но нищо не ми влизаше в главата. Мислех за онзи, който е гледал как партньорът му застрелва човек. Който се е нахвърлил с ритници по агонизиращото тяло. И то с такава свирепа сила, че да натроши вече мъртвите кости. Стоях и си мислех за неща, с които доскоро вярвах, че съм приключил веднъж завинаги. Никак не ми се мислеше за тях. Затова хвърлих вестника на мокета и се опитах да мисля за нещо друго.
Открих, че ако се притисна в ъгъла на килията, мога да виждам цялата открита канцелария. Отвъд бариерата можех да виждам дори остъклената врата и улицата зад нея. Навън следобедът изглеждаше слънчев и топъл. Градчето отново ми се стори сухо и прашно. Дъждът бе отминал. А вътре беше хладно и някак безжизнено под светлината на луминесцентните лампи. Дежурният сержант седеше на табуретка. Тракаше нещо на компютъра. Сигурно попълваше данни. Виждах какво има под преградата — разни неща, дето не са за гледане. Отделения със спретнати купчинки документи и папки. Флакони с нервнопаралитичен газ. Пушка. Алармени бутони. Малко по-нататък работеше жената, която ми взе отпечатъци. И тя на компютър. В участъка беше тихо, но го усещах как тръпне от напрегнатото разследване.
4
Хората харчат за уредби хиляди долари, понякога десетки хиляди. В Щатите има специална индустрия, която е докарала стерео апаратурата до невъобразими стандарти. Усилватели, струващи повече от къща. Тонколони, по-високи от мен. Кабели като градински маркучи. Някои момчета в армията имаха подобни чудесии. Слушал съм ги из базите тук-там по света. Великолепно. Момчетата обаче си хвърляха парите на вятъра. Защото най-добрата уредба на света е безплатна. Намира се в черепа. Свири толкова чисто, колкото искаш. И точно толкова мощно, колкото трябва.
Подпирах се в ъгъла и мислено слушах едно парче на Боби Бланд. Той ми е стар любимец. Затова го надувах до дупка. Парчето се казваше „По-нататък по пътя“. Боби Бланд пее в сол мажор. Тая тоналност създава странно, слънчево, весело настроение. Премахва жлъчното високомерие на песента. Превръща я в жалба, предсказание, утеха. Дава точно това, което очакваш от истинския блус. Спокойният сол мажор прави песента едва ли не сладникава. Без капка злоба.
Точно тогава обаче зърнах дебелия шеф. Морисън мина покрай килиите и се запъти към кабинета в дъното. Тъкмо за началото на третия куплет. Моментално превключих на ми бемол. Мрачна и заплашителна тоналност. Звук на истински блус. Зарязах кроткия Боби Бланд. Трябваше ми по-груб глас. Нещо по-злобно. Музикално, ала прегракнало от цигари и уиски. Може би Дивия Чайлд Бътлър. Човек, с когото е по-добре да си нямаш работа. Надух музиката в главата си още по-мощно, за да го чуя как ще пропее, че нейде нататък по пътя жънеш каквото си сял.
Морисън бе излъгал за снощи. Нямаше как да ме е видял в полунощ. Отначало бях готов да допусна, че е сбъркал. Може да бе зърнал човек, който прилича на мен. Но така му давах възможност да се измъкне. А в момента не ми се щеше да му дам каквото и да било освен един по зъбите. Да му размажа тлъстия нос по цялата физиономия. Затворих очи. Двамата с Дивия Чайлд Бътлър обещахме, че и това ще стане. Нейде нататък по пътя.
Отворих очи и изключих музиката в главата си. От другата страна на решетките стоеше жената в униформа. Връщаше се откъм кафеварката.
— Да ти предложа ли чаша кафе? — запита тя.
— Чудесно — рекох аз. — Черно, без захар и сметана.
Тя остави чашата си на най-близкото бюро и се върна към кафеварката. Наля от каната и се върна. Добре изглеждаше. Около трийсетгодишна, чернокоса, не много висока. Малко над среден ръст. В нея имаше нещо жизнено. При първата ни среща то се бе проявило под формата на грубовато съчувствие. Почти професионална черта. Сега ми се струваше по-естествена. И сигурно беше точно така. Правилата на тлъстия шеф едва ли й разрешаваха да носи кафе на престъпника. Тъкмо затова я харесах.
Тя ми подаде чашата през решетките. Отблизо изглеждаше още по-добре. Приятен аромат. Не си го спомнях от предния път. Тогава ми бе заприличала на сестра в зъболекарски кабинет. Ако всички сестри бяха такива, щях по-често да ходя на зъболекар. Поех чашата. С радост. Бях жаден, а кафето ми е любимото питие. Падне ли ми, заприличвам на алкохолик с шише водка. Отпих малко. Добро кафе. Вдигнах пластмасовата чаша като за тост и рекох: