Ще те открия някой ден
- Автор: Клейпас Лайза
- Серия: capitol theatre #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ще те открия някой ден». Краткое содержание книги:
Под фалшива самоличност Джулия крие опустошителна тайна: наранено сърце и мистериозен съпруг, когото тя не познава и не дръзва дори да спомене, и от когото отчаяно иска да се отърве…
В момент, когато младата жена е уверена, че най-после държи в ръце юздите на своята съдба, неочаквана среща я изправя лице в лице с миналото, от което бяга. Една красива брошка от скъпоценни камъни, подарена й от изискан джентълмен, предизвиква драматични разкрития, които преобръщат целия й живот. Но я среща и с мъжа, който завладява все повече нейните страхове… за да победи и яростните съперници, и нейното храбро, независимо сърце.
Сякаш доловил нейното присъствие, той погледна към нея. Недоумяващо сбърчи чело, а главата леко се наклони при съсредоточаването му. Джулия се опита да отмести очи, но той не й позволи това, погледът му се закова здраво върху лицето й. Изпълнена с внезапна паника тя се извърна и се отдалечи със сдържани крачки. Но беше много късно. Той пресече пътя й и я достигна, с което я принуди да спре.
Сърцето на Джулия заби болезнено в гърдите. Тя вдигна поглед и се взря в най-необикновените очи, които бе виждала досега, хладно сиви и безмилостно схватливи, оградени от черни ресници, така дълги, че се заплитаха във външните си ъгли.
— Изглеждате ми позната. — Макар в гласа му да липсваше богатата, бистра като вино яснота на гласа на Лоугън Скот, този глас съдържаше приятен, дрезгав полутон.
— Така ли? — Джулия едва изрече думите с изтръпналите си устни. — Може би сте ме виждали на сцената.
Той продължи да я гледа, докато всичко, което можеше да помисли тя, беше: Ти си моят съпруг… моят съпруг…
Деймън бе удивен от младата жена, която стоеше пред него. Музиката и изобилието от цветове на бала, изглежда, се отдръпна на заден план, когато той заразглежда лицето й. Беше сигурен, че никога не са били запознати — Бог знае, че нямаше никога да забрави жена като нея — но все пак имаше нещо смущаващо познато в нея. Тя беше стройна и хладна в бледосинята си рокля, държеше се царствено, което не позволяваше никакъв намек за несигурност. Лицето й приличаше повече на създание на художник, отколкото на лице на реална жена, завладяващо хубава, със скули, които изпъкваха над нежните извивки на страните и челюстта. Най-впечатляващи от всичко бяха синьо-зелените й очи… те можеха да принадлежат на паднал от небето ангел — девствени, меки и същевременно познали тъгата в жестокия свят.
Може би сте ме виждали на сцената, бе казала тя.
— О! — възкликна тихо той. — Вие трябва да сте мисис Уентуърт. — Тя беше много по-млада, отколкото бе очаквал за такава известна артистка, чийто образ бе разпространяван в цяла Англия с рисунки, щампи и гравюри. Публиката беше луда по нея, също и критиците, които възхваляваха нейната привлекателност и умение. Тя имаше безспорен талант, но успехът й се дължеше повече на топлотата, с която грабваше сърцата на публиката и я правеше в миг позната и желана.
Шията й беше твърде крехка да поддържа тежестта на тежките руси плитки, завити и прикрепени за темето. Не беше сигурен дали й е подал ръка, нито дали тя я е приела, но изведнъж облечените в ръкавица пръсти се озоваха в неговите. Когато той ги повдигна до устните си, разбра, че тя трепери.
В главата му нахлуха въпроси. Боеше ли се тя от него? Защо стоеше тук сама? Несъзнателно направи гласа си по-мек, за да не плаши предпазливото същество пред себе си.
— Мога ли да ви бъда в услуга, мадам? Аз съм…
— Да, зная. Вие сте херцог Савидж. — Внезапно лицето й се бе променило, на устните й заигра светска усмивка. Тя отдръпна ръката си. — Моят театрален ръководител, мистър Скот, пожела да се запозная с вас. Той, изглежда, се надява, че аз ще мога да ви направя патрон на „Капитал“.
Изненадан от нейната прямота, Деймън не върна усмивката й, когато отговори:
— Трябва да опитате, мисис Уентуърт. Но аз никога не харча парите си за несериозни неща.
— Несериозни? Нима не вярвате, че хората имат нужда от време на време да потърсят спасение в света на театъра? Една пиеса може да накара публиката да изпита нещо, което никога не си е представяла преди. Понякога тя установява, че впоследствие чувствата и мненията й са се променили и възприема друг възглед за живота си… Това едва ли е несериозно, нали?
Той безучастно повдигна рамене.
— Аз нямам нужда от такова спасение.
— Нямате нужда? — Тя се взря още по-напрегнато в него, доколкото бе възможно. — Не вярвам това, милорд.
— Защо не? — Нито една жена не бе посмяла да говори така дръзко с него. Отпърво тя трепереше, а сега го обвиняваше. Ако искаше пари от него за „Капитал“, това беше нов подход за получаването им.
На шията й заигра руменина и запълзя към бузите й, сякаш тя се мъчеше да потисне някакво силно чувство.
— Никога не съм срещала човек, който е доволен от своето минало. Винаги има нещо, което бихме искали да променим, или да забравим.
Деймън стоеше неподвижно, главата му бе наведена към нея. Тя изглеждаше напрегната и неспокойна, като птица, която се готви да излети. Той трябваше да надвие порива да протегне ръце и да я задържи, да я остави при себе си. Нещо трептеше във въздуха между тях… някаква неуловима увереност, която го измъчваше.