Воалът на нощта
- Автор: Джойс Лидия
- Серия: of night #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на нощта». Краткое содержание книги:
— О, дори по-стара, макар че нищо от онези дни не е запазено. — Той набоде късче месо на вилицата си и заяви: — Бих предпочел да си говорим за по-интересни неща. — Отхапа от месото и добави: — За вас, например.
Виктория примигна притеснено.
— Уверявам ви, че у мен няма нищо интересно, ваша светлост.
Ребърн размаха вилицата и набоде следващото късче.
— Защото много държите да накарате всички наоколо да вярват в това.
— Какво означава това? — попита сковано тя. Не биваше да го окуражава, но беше любопитна. Защо той си въобразяваше, че знае нещо за нея, което другите не подозират? Нямаше как да знае за силните й чувства, за необуздаността, която криеше така грижливо, че даже семейството й не по-дозираше какво си има вкъщи.
Той продължи да се храни, потънал в мислите си, ала шарещите му очи не се отделяха от лицето й нито за минута.
— Сега ще ви обясня как ви виждам и ще разберете какво имам предвид.
Виктория изохка възмутено.
— Вече ми го казахте. Смятате ме за мрачна стара мома със склонност към манипулация.
Той се изсмя тихо.
— Гласът ви прозвуча така… мрачно. — Остави ножа и вилицата, наведе се към нея и впи поглед в очите й. — Виждам жена, която отчаяно се старае да остане незабелязана. Жена, която седи при старите моми по свое желание, не защото никой не я кани на танц. Единствена дъщеря на граф — може да се каже, че без проблеми ще си намерите съпруг. Не виждам видими недостатъци.
Виктория вдигна вежди.
— А как стои въпросът с не толкова видимите?
Той се засмя отново и се наведе толкова близо до нея, че тя усети ароматна вода за бръснене, наситена с миризма на сандалово дърво.
— Вашите силни и слаби страни вървят ръка за ръка и е невъзможно да се разграничат.
— О! — промърмори тя, стараейки се да не издава вълнението си.
— О! — повтори той със същия тон. Събра вежди и отново я прониза с поглед. От това разстояние очите му бяха по-скоро зелени, отколкото кафяви. Смарагд, напръскан с кехлибар, каза си не без удоволствие Виктория. Ала удоволствието бе помрачено, защото близостта му изискваше цялото й внимание.
— Лицето ви, например, не е красиво.
— Никога не съм се стремила към красота — отвърна хапливо тя и забоде вилицата в разварения зеленчук. — Тя не предизвиква у мен нито възхищение, нито завист.
— И така трябва, защото вие сте хубава жена, и то по начин, който кара обикновените красавици да се срамуват от плиткостта си.
Виктория се усмихна безрадостно.
— Обикновените красавици, както ги нарекохте, никога не са ми завиждали.
Въпреки инстинктивния си цинизъм тя съзнаваше, че в описанието на Ребърн има искреност, която от години не беше чувала от никого. Това я обърка и по лицето й се разля топла червенина — навсякъде, където минаваше погледът му.
— А би трябвало — отговори меко той. — Челото ви е високо, което не е недостатък, защото уравновесява брадичката, която има склонност да се издава напред, когато сте раздразнена. Като сега. Трябва повече да внимавате за нея.
Протегна ръка и преди тя да е проумяла какво възнамерява, докосна лицето й, проследи контура на бузата към брадичката. Докосването беше леко като от пеперудено крилце, макар че тя усети неравностите по фината, силна ръка. Затаи дъх и усети как в слабините й запулсира желание. Инстинктивно се устреми към ръката му и се вслуша в опасното, лекомислено бучене на кръвта си. Твърде дълго, твърде дълго, нашепваше нещо в главата й.
— Ясно изразена брадичка, но не прекалено тежка — своенравна, но женствена, също като тесния нос. — Прокара показалец по носа й и Виктория потрепери. Никой не я беше докосвал по такъв начин, с толкова чувственост. Усещането беше странно, а докосването беше по-интимно от всичко друго, което бе преживявала досега. Докато изследваше лицето й, той се усмихваше и сухото му лице се смекчи, стана почти кротко. Почти. В очите му светна желание на собственик. На лорд, който нахлува в чужда територия, наричайки я своя.
Виктория се отърси от хипнотичното докосване, изправи се рязко и се отдръпна назад.
— Не е нужно да ме ухажвате и да произнасяте красиви слова. Аз ви принадлежа. Сключихме договор.
Пред лицето на Ребърн отново падна маска.
— Извинете, милейди. Не ми беше ясно, че възхищението е нежелано.
— Възхищение да — отговори спокойно тя. — Но ласкателства? Не.
— Скъпа лейди Виктория, както сполучливо се изразихте, не ми е нужно да ви лаская. — Той бутна стола си и се надигна. — Елате. Приключихме с вечерята.
Виктория се вцепени.
— Но аз съм още гладна! — Думите прозвучаха студено и рязко, но гласът й потрепери издайнически.