Приключенията на Хъкълбери Фин

Много ми беше добре и никак не ми се ставаше да си приготвя закуска. Трябва пак да съм задремал, защото се стреснах, като чух някъде откъм горния край на реката едно глухо „бум!“ Понадигнах се, облегнах се на лакът и се ослушах; подир малко гърмежът се повтори. Скочих, отидох да погледна през една пролука между листата и видях нейде нагоре над водата да се вие дим — горе-долу около брода. А фериботът беше пълен с хора и се носеше бързо по течението. Разбрах какво става. „Бум!“ Белият дим се изви от борда на ферибота. Гърмяха оттам, та трупът ми да изплува над водата.

Много бях гладен, ама не биваше да паля огън, защото можеха да забележат пушека. Затова седнах, загледах дима и слушах гърмежите. Реката тук е цяла миля широка, а в лятно утро е всякога прекрасна — затова щях да гледам с радост как търсят останките ми, ако имаше какво да ям. По едно време се сетих, че пускат във водата хляб с живак, защото тоя хляб се спира непременно при удавника. „Трябва да си отварям очите, рекох си, и да пипна хляба, стига да доплава насам.“ Преместих се срещу брега на Илиноис да видя дали ще ми проработи щастието и не се излъгах: един голям самун доплава съвсем наблизо. Без малко щях да го докопам с един дълъг прът, ама се подхлъзнах и го изтървах. Застанал бях, разбира се, там, дето течението беше най-близо до брега — дотолкова се сещах. След малко доплава втори самун и този път сполучих. Извадих пръта, после и зрънцето живак и взех да ям. Хлябът беше купешки — какъвто ядат само богатите; не някаква проста царевична пита.

Намерих си едно хубаво местенце сред листака, седнах на един пън, ядях и гледах самодоволно ферибота. После ми хрумна нещо друго. „Сигурно, казвам си, Вдовицата, пасторът или някой друг се е помолил хлябът да ме намери. И той ме намери. Значи молитвата не е празна работа — искам да кажа, ако се моли някой като Вдовицата или пастора; моята молитва не хваща място, защото сигурно само молитвата на праведните хора върши работа.“

Запалих лула и сума време пуших и гледах. Фериботът се носеше по течението и аз реших, че ще успея да видя кой е на него, защото сигурно и той щеше да дойде, докъдето беше стигнал хлябът. Като наближи съвсем, угасих лулата, върнах се на мястото, отдето бях уловил хляба, и легнах зад един пън на брега. Пънът беше разцепен, та имаше отде да надничам.

Полека-лека фериботът наближи толкова, че можеха да хвърлят дъска и да слязат по нея на брега. Всички бяха тук: баща ми, съдията Течър, Беси Течър, Джо Харпър, Том Сойер и леля му Поли; Сид, Мери и кой ли не. Всички приказваха за убийството, но капитанът ги прекъсна и рече: