Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
Малъри сграбчи лабрадора за нашийника и го дръпна назад.
— Извинявай — каза тя с виновен вид.
— Всичко е наред — Гейб потупа кучето, което клекна на задните си лапи и весело му се озъби. — Добро момче.
— Момиче е — каза Малъри. — Казва се Присила. Ние я наричаме Приси на галено, но на теб въобще не ти харесваше това име.
— Може да съм смятал, че ще развие комплекс — обясни Гейб.
— Да — каза Малъри и тихо се засмя.
Той погледна нагоре към входната врата на къщата, която бе само на няколко крачки. Не виждаше в нея нищо познато. Но на прага стоеше Хелън, стиснала дръжката на чантата му. Надникна в златистокафявите й очи и усети как пулсът му се ускорява. Намираше я за изключително вълнуваща от горе до долу, дори начина, по който дишаше. Той можеше и да не стане отново тюлен, но съпругата му беше дяволски добър „улов“. Именно заради нея щеше да държи главата си изправена.
Тя поведе кучето навътре в къщата, а Гейб продължи да се изкачва по стъпалата. Когато прекрачи прага, трепереше от умора. Спря да си поеме дъх и нещо му се стори познато, нещо, което намали усещането за дезориентация.
Не беше обстановката, а ароматът вътре. Вдъхна дълбоко и усети мириса на дървените греди и на морска сол, както и обезпокоително познатото ухание на Хелън. Тя се въртеше из кухнята, като често му хвърляше бегли погледи, давайки му време да се ориентира в обстановката. Малъри се промуши покрай него и затвори вратата.
— Нещо познато? — попита тя, надниквайки в очите му.
Той й се усмихна. Носът й беше напръскан с лунички и това й придаваше вид на приказна фея… или пък този ефект се дължеше на късата й прическа, следваща формата на главата.
— Мирише на хубаво — отговори той, оглеждайки се наоколо.
Кучето изтича някъде навътре в къщата и се върна лаейки.
Преддверието беше облицовано с мраморни плочки. Вдясно от Гейб имаше високо растение в саксия, което поглъщаше слънчевата светлина от прозореца до вратата. Той тръгна наляво към просторната стая.
Таванът се извисяваше устремно нагоре, подпрян с дървени греди. Два лениви вентилатора бръмчаха тихо в тази всекидневна — трапезария. Мебелите бяха от бял бор с възглавнички на цветчета в синьо, жълто и розово. Огромни прозорци заемаха задната и страничните стени, предлагайки изумително красив изглед — пясъчна ивица, водорасли и индиговосиния океан, блъскащ се в брега на около сто метра разстояние.
Гледката повиши настроението му. Винаги беше смятал за свой дом сградата на отдел „Специални операции“, но този определено изглеждаше по-хубав и щеше да е истинско удоволствие да се настани в него. На това тихо място Гейб щеше да открие липсващите парчета от спомените си, точно както бе предрекъл Себастиан. Семейството му щеше да му помогне.
Погледът му бавно се насочи към кухнята и срещна погледа на Хелън, която го наблюдаваше внимателно над ръба на чашата си.
Дали щеше да му помогне?
Определено го гледаше бдително и не толкова топло, колкото би му се искало.
— Жаден ли си? — попита го и се приближи до плота, за да му налее малко лимонада.
Проявяваше безупречно гостоприемство. Беше търпелива и загрижена, но Гейб усещаше, че между тях има невидима бариера, предназначена да го държи на разстояние. Тази бариера го притесняваше. Той имаше нужда от нейната подкрепа, за да се справи.
— Да, моля — каза Гейб и тръгна към нея.
Хелън беше поставила чантата от болницата върху плота за закуска. Той бързо се намести на едно от високите столчета, започна да рови в чантата и извади малко кактусче, засадено в пластмасова чашка — подарък от болничния персонал.
Малъри хвърли играчка на кучето, което в пристъп на буйна радост затича напред-назад.
Гейб остави кактусчето и огледа кухнята. Шкафчетата бяха от светъл чам. Прозорецът над мивката гледаше към дивите цветя в предния двор. До хладилника имаше врата, през която се излизаше на балкона.
— Това място наистина е много хубаво — каза той, удивен, че е могъл да го забрави.
Като се знае колко предан бе на своя взвод, сигурно не беше вдигал глава от работа. Малъри вече бе споменала, че кучето е прекалено буйно по негова вина — защото не е намерил време да го обучава.
Хелън постави чашата с лимонада на плота пред него. Гейб отбеляза, че не му я подаде. Не искаше да го докосне. Той скришом въздъхна. Значи така стояха нещата, а? Знаеше си, че не е възможно животът му да се окаже толкова хубав, колкото изглеждаше.
— Не ме искаш тук, нали? — с предизвикателен тон попита Гейб.
В очите й блесна удивление и тя бързо отстъпи назад.
Той я погледна внимателно, опитвайки се да отгатне какво мисли, но мълчанието й беше достатъчно потвърждение. Изведнъж Гейб се почувства крайно уморен и разстроен. Пък и нямаше достатъчно търпение, за да играе игрички.
— Виж какво — каза той, като подпря лакът на плота и потърка челото си, — защо не ми кажеш нещичко за нашето положение? Виждаш ми се някак… резервирана.
Кехлибаренокафявите очи на Хелън мигом се насочиха към Малъри, която се бе разположила на кушетката и ги наблюдаваше.
— Мал, ще изведеш ли Присила на разходка? — предложи тя.
Лабрадорът все още тичаше лудешки наоколо и непрестанно лаеше.
Малъри завъртя очи нагоре.
— Хубаво — промърмори тя и се изправи. — Хайде, Приси. Отиваме на разходка.
Кучето се втурна след нея. След миг вратата глухо се затвори и двамата останаха насаме.