Дъщерята на Рапачини

— От все сърце исках да бъда обичана, а не да се страхуват от мен — прошепна Беатриче и се свлече на земята. — Но сега това няма значение. Аз отивам там, татко, където злото, което ти се опита да примесиш с кръвта ми, ще отлети като сън — като аромата на тези отровни цветя, които сред цветята в рая няма вече да заразяват дъха ми. Сбогом, Джовани! Словата ти, изпълнени с омраза, тежат като камък на сърцето ми. Но те също ще изчезнат, когато политна нагоре. О, нямаше ли още от самото начало в твоята душа повече отрова, отколкото в моята?

За Беатриче, чиято земна природа бе преустроена от уменията на Рапачини така коренно, както отровата бе означавала живот, така силната противоотрова означаваше смърт. И така, клетата жертва на човешката изобретателност, на изкривената психика и на фаталността, която обикновено идва като резултат от усилията на извратен ум, издъхна там, в краката на баща си и Джовани. Точно в този миг професор Пиетро Балиони надникна от прозореца и извика високо с тържествуващ глас, изпълнен с ужас, къМ учения, който стоеше като ударен от гръм.

— Рапачини! Рапачини! Това ли бе целта на експеримента ви?