Да пробудиш драконче…

— Ами, ще потърся.

— Не сега, моля те — тя откровено се прозя. Зъбките й бяха равни, бели… но за да бъдат безспорно хубави, от тях се изискваше да не са толкова остри. Верена се усети, поруменя, прикри се с длан и се засмя притеснено. — Понякога се държа като дивачка, ала ужасно съм изморена.

Радослав, малко по-припряно отколкото му се искаше, стана. В последния момент, без да се замисли, сведе глава, за да не си я тресне в тавана — местоположението на широкия матрак предполагаше предимно лежане.

— Разполагай се, чаршафите са под одеялото, тоалетната е с душ и мивка — ако не протягаш криле, ще влезеш — и… лека нощ.

— А ти къде отиваш? — учуди се девойката.

— Долу, в апартамента.

— Защо?

Радослав се затрудни.

— Няма да те притеснявам — увери го Верена. — Ако ти е неприятно, ще се свия на кълбо в другия ъгъл на стаята. И обещавам да не пълзя наоколо, за да не се уплашиш.

— Пълзиш?

— Най ми е удобно да спя в тялото на змия. Много хубави сънища виждат тези създания. Остани, а? Предполагам, че с времето ще ми мине, ала сега… Докато бях в скалата, само безсловесни животинки, дъждовни капки и снежинки ми правеха компания… Много е зле да си сам — завърши плахо и умолително тя.

— Д-добре…

Девойката скочи радостно… Радослав не успя да я предупреди.

Буммм!

Младият мъж се спусна към Верена.

— Добре съм — промълви тя замаяно, често-често мигайки, а той я прегръщаше като малко дете. Едва не изтърси: „Дай, да цункам да ти мине“.

Момичето се изкикоти:

— Леле колко съм си щурава!

— Не те ли боли? — тревожно попита Радослав и внимателно опипа главата й. Черепът под косата имаше странна форма.

— Неее. Имам здрави кости — змейски!

— А какъв е този гребен там… и тази издутина тук? — със суров и подозрителен тон разпитваше той.

— Такава съм си, нали не съм човек.

Радослав с нежелание я освободи от прегръдките си.

— Много си грижовен. Само желанието ти е достатъчно да ме излекува, дори да бях наранена.

Младият мъж се сепна от нежността, прозвучала в думите й.

— Ала какво се чудя — сви тя рамене. — Ти владееш магията…

Няколко минути те се гледаха в очите.

— Спи тук — каза дрезгаво Радослав. — Тази възглавница ще ти стигне ли?

— О, да, много мило…

В следващия момент преобразената девойка се оплиташе в сложен възел върху калъфката на люлякови цветчета.

— Лека нощ, Дичо.

— Лека нощ, Веренче — с пресъхнала уста прошепна той на черната змия до себе си. Животинчето затвори очички. Прилеповите крилца се отпуснаха.

Радослав се съблече и се мушна под завивките. Преди да угаси лампата, той с внезапен прилив на храброст леко целуна малката люспеста главица. Дългите мигли на необикновената змия потрепнаха. Под лявото крило равномерно пулсираше сърчицето й.

„Как така се превръща в същество с по-малка маса?! — обади се шокираният инженер в него. — Това е против законите на физиката!“