Времената се менят

— Времето е нещо относително. В началото на този век са смятали, че не е възможно да полетиш до Луната. Ала фантастиката се превърна в действителност. — Усещаше, че аргументите му са доста непохватни, но все пак се справяше. — През следващия век човекът ще стигне до Марс, а дори и по-далече.

— Може би. — Стана и взе от хладилника две бутилки газирана вода. — Ала да си призная честно, не бих могла да си посветя живота на нещо, което никога няма да видя. — Той като омагьосан я наблюдаваше как извади от чекмеджето малък метален предмет, нагласи го като лост към всяка бутилка и махна капачките. — Предпочитам лично да усетя резултата от своя труд, и то по възможност веднага — призна тя и му подаде едната бутилка. — Държа на непосредственото удовлетворение. Затова още се колебая каква професия да си избера, въпреки че съм на двайсет и три години.

Бутилката е стъклена, като в унес размишляваше Джейкъб. Също като онази, с която ме замери вчера следобед. Надигна я и отпи. Усети добре познат вкус и му стана приятно. У дома обичаха същите безалкохолни напитки, макар че рядко ги използваха на закуска.

— Защо избра да изучаваш космоса?

Обърна се и отново я погледна. Долови искреното й любопитство и реши да я подразни.

— Защото ми предоставя неограничени възможности.

— Сигурно си следвал ужасно дълго.

— Права си. Ужасно дълго. — Отново отпи от бутилката.

— Къде?

— Какво къде?

Съни се постара да запази учтивата си усмивка.

— Къде си учил?

Помисли си за института „Кролиак“ на Марс, университета „Бърмингтън“ в Хюстън и едногодишната интензивна и ускорена специализация в космическата лаборатория „Леспас“ в квадрант Фордон.

— На няколко места. В момента участвам в работата на неголяма частна изследователска група в околностите на Филаделфия.

Тя си помисли, че персоналът, който се грижеше за тази неголяма изследователска група, сигурно носеше бели медицински престилки.

— Сигурно ти е адски интересно.

— Да, особено напоследък. Притеснява ли те нещо? Защо си нервна?

— Защо питаш?

— Защото непрекъснато потропваш с крак.

Съни постави ръка на коляното си, за да спре неволния тик.

— Да, наистина се изнервям, когато дълго време стоя на едно място. — Очевидно с този разговор доникъде нямаше да стигне. — Слушай, аз наистина си имам работа… — Замълча, когато погледна през прозореца. Не беше забелязала кога беше започнало да вали. Сега снегът падаше на големи парцали. — Страхотно.

Той проследи погледа й, прикован в плътната бяла завеса и отбеляза:

— Изглежда ще ни създаде проблеми.

— Аха. — Въздъхна дълбоко. Наистина й действаше на нервите, но тя все пак не беше чудовище. — Времето не е подходящо за излет в гората. — Докато водеше жестока битка със съвестта си, Съни няколко пъти измина разстоянието от масата до вратата и накрая се спря при прозореца. — Виж какво, Джей Ти. Зная, че няма къде да отседнеш. Вчера те видях, че тръгна към гората.