Масклин

Лесно е да се загубиш под пода. Въобще не е необходимо да се напрягаш. Мястото представляваше лабиринт от стени и кабели, а по пътеките се носеха вълма прах. Всъщност, както каза Торит, не се бяха точно загубили, а по-скоро се бяха объркали: навсякъде имаше пътечки, между всички тия бичмета и стени, но никъде не пишеше накъде водят. Понякога някой и друг ном профучаваше край тях, тръгнал по свои работи, без въобще да им обърне внимание.

Подремнаха в една ниша между две дебели дървени прегради и когато се събудиха, светлините бяха слаби както винаги. В Магазина явно нямаше ни ден, ни нощ. Обаче май беше по-шумно. Отдалеч се дочуваше глух тътнеж, който проникваше навсякъде.

По Нещото сияеха още няколко светлинки и му беше пораснало по-малко Нещо с формата на чашка, което бавно се въртеше.

— Ще ходим ли пак в Хранителните Стоки? — попита Торит с надежда.

— Мисля, че за това трябва да си от някой отдел — рече Масклин. — Но не може само там да има храна, нали така?

— Като пристигнахме, не беше толкоз шумно — рече бабата. — Ама че дандания.

Масклин се огледа. Между гредите имаше процеп, и в него проблясваше далечна ярка светлина. Той се наведе и залепи око о пукнатината.

— О! — възкликна тихичко.

— Какво? — притича Грима.

— Човеци. Повече човеци, отколкото някога си виждала.

Пукнатината беше там, където таванът срещаше стената. Стаята беше голяма почти колкото гнездото на камионите и наистина беше пълна с човеци. Магазинът беше отворил.

Номите винаги са знаели, че човеците живеят много бавно. Веднъж-дваж Масклин почти се бе сблъсквал с човеци по време на лов, и знаеше, че още преди някое от грамадните им глупави лица да извърне очи към него, той вече ще е скочил от пътя и ще се крие зад някоя туфа или нещо такова.

Пространството отдолу беше претъпкано с тях. Те си вървяха, както си вървят — с големи, бавни, тежко трополящи крачки, и си бумтяха нещо с неясните си, дълбоки гласове.

Известно време номите ги гледаха като омагьосани.

— Какви са тия работи, дето ги държат? — попита Грима. — Приличат малко на Нещото.

— Не знам — отвърна Масклин.

— Виж, те ги вземат, подават нещо на другия човек, а после слагат тия работи в чанта и си отиват. Изглежда тъй, все едно че го правят с някаква цел.

— Не, то е същото както при мравките — авторитетно рече Торит. — Те изглеждат умни, да ви кажа, ама като се взреш в тях по-отблизо, никакъв ум нямат.