Мисис Далауей
- Автор: Улф Вирджиния
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисис Далауей». Краткое содержание книги:
Романът „Мисис Далауей“, както и последвалите го „Към фара“ (1927), „Вълните“ (1931), „Между действията“ (1941) налагат Вирджиния Улф ката забележителна майсторка на модерната литература.
— Къде е подземната станция „Риджънтс Парк“ — биха ли могли да й кажат къде е станцията „Риджънтс Парк“ — запита Мейзи Джонсън. Тя бе пристигнала от Единбург само преди два дни.
— Не оттук — ето натам! — извика Реция, като я отпрати с жест, да не би да види Септимъс. Тези двамата изглеждат много странно, помисли си Мейзи Джонсън. Всичко й изглеждаше много странно. Озовала се за първи път в Лондон, дошла бе да работи в магазина на чичо си на Ледънхол Стрийт, тя бе излязла тази сутрин да се поразходи в Риджънтс Парк и онази двойка на столовете направо я стъписа; младата жена приличаше на чужденка, а мъжът изглеждаше така странно; тъй че дори когато остарееше, все още щеше да си спомня, в паметта й все още щеше да се откроява как през една прекрасна лятна сутрин преди петдесет години се е разхождала в Риджънтс Парк.
Защото тя бе само на деветнайсет и най-после й се бе удало да дойде в Лондон; но колко странно бе всичко, тези двамата, които бе помолила да я упътят, жената как само трепна и махна с ръка, а мъжът — той изглеждаше крайно особен; вероятно се караха; вероятно се разделяха завинаги; имаше нещо, това й беше ясно; а и всичките тези хора (защото тя се бе върнала на Широката алея), каменните саксии, изкуствено подредените цветя, възрастните мъже и жени; повечето от тях инвалиди в колички — всичко това в сравнение с Единбург й изглеждаше толкова странно. И Мейзи Джонсън, сливайки се с тази бавно движеща се разсеяно зяпаща, галена от вятъра тълпа — катерички с наперени опашки, които скачаха по дърветата врабчета, които ровеха за трохи, кучета, които душеха оградите, душеха се едно друго, докато мекият топъл ветрец ги обливаше и придаваше някакво любопитство на неподвижно вторачения, безизразен поглед, с който те възприемаха живота, — Мейзи Джонсън замалко да извика „Ау!“ (защото онзи млад мъж на стола направо я стъписа. Имаше нещо, това й беше ясно)
Ужас! ужас!, искаше да извика тя. (Бе оставила близките си, а те я предупреждаваха какво ще стане.)
Защо ли не си седях вкъщи?, мислено извика тя като търкаше длан около една от железните топки на оградата.
Това момиче, каза си мисис Демпстър (която събираше корички за катеричките и често изяждаше обяда си в Риджънтс Парк), не знае още нищо; а според нея човек трябва да е умерен в очакванията си, да не иска нито много, нито малко. Пърси пиеше. По-добре е все пак да имаш син, мислеше си мисис Демпстър. Животът й бе донесъл много несгоди и сега, като гледаше това момиче, не можеше да не се усмихне. Ти ще се омъжиш, защото си хубавичка, мислеше си мисис Демпстър. Ще се омъжиш, мислеше си тя, и тогава ще разбереш. Готвене и прочие. Всеки мъж си има навици.
Но дали аз щях да си избера да живея така, ако бях знаела, мислеше си мисис Демпстър и й се прииска да прошепне някоя и друга дума на Мейзи Джонсън; да усети върху сбръчканото си, старо, отпуснато като торба лице целувката на състраданието. Защото изкарах един труден живот, мислеше си мисис Демпстър. Какво ли не му бе дала? Мечти; външност; краката си дори. (Тя притисна едно до друго изпъкналите кокалести колене под полата си.)
Мечти, мислеше си саркастично. Всичко това са глупости, мила моя. Защото, като си помисли човек, животът с яденето, пиенето и ухажването, с добрите дни и лошите дни далеч не е застлан само с рози и въпреки това, честно казано, Кари Демпстър нямаше никакво желание да размени съдбата си с която и да било друга жена от Кентиш Таун! Само молеше за състрадание. Състрадание за повехналите мечти. И тъкмо състрадание искаше тя от Мейзи Джонсън, застанала край лехите със зюмбюли.
А сега пък този аероплан! Не беше ли копняла мисис Демпстър да види чужди земи? Тя имаше един племнник, мисионер. Аеропланът се издигаше, после стрелваше надолу. Тя обичаше да влиза навътре в морето при Маргейт, не чак толкова, че да не се вижда сушата, но не можеше да понася жени, които се страхуват от водата. Аеропланът се издигаше, после се спускаше. Сякаш вътрешностите й се преобръщаха. Хайде пак нагоре. Пилотът е някой симпатичен млад мъж, предположи мисис Демпстър, колко надалеч отиде колко бързо, ето, почти се изгуби, надалеч, надалеч отлетя аеропланът: издигна се над Гринуич и мачтите на корабите; над малкото островче от сиви църкви; над катедралата „Сейнт Пол“ и другите сгради, докато Лондон отдолу се оказа заобиколен от обширни поля и тъмнокафяви гори, в които подскачаха дръзки дроздове, бързо се оглеждаха и току си грабваха по охлювче, а после го хласваха в някой камък, веднъж, два пъти, три пъти.
Надалеч отлетя аеропланът, надалеч и все по-надалеч, докато се превърна в блеснала искра; в блян; средоточие; символ (така му се струваше на мистър Бентли, докато изравняваше енергично своето парче земя в Гринуич) на човешката душа; на човешкия стремеж, мислеше си мистър Бентли, завивайки около кедровото дърво, да излезе извън тялото си, отвъд дома си, посредством мисълта, Айнщайн, теориите, математиката, Менделеевата таблица — а аеропланът отлиташе все по-надалеч.