![Ръката на Оберон [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Ръката на Оберон [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Серия: The Chronicles of Amber #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ръката на Оберон [bg]». Краткое содержание книги:
Бенедикт погледна към мен. Кимнах с глава.
— Може да язди Звездин, ако искаш да го заведеш дотам.
— Добре — отвърна Бенедикт и стана. — Ще взема коня си.
Той се извърна и се насочи към мястото, където бе вързан огромният жребец.
— Благодаря ти, Коруин — каза Рандъм.
— Ще ти позволя да ми направиш една услуга в отплата.
— Каква?
— Дай ми назаем Фигурата на Мартин.
— За какво ти е?
— Просто ми хрумна нещо. Прекалено сложно е, за да ти го обяснявам, щом искаш да тръгваш. Няма да има никаква вреда от него, все пак.
Той прехапа устни.
— Добре. Но си я искам обратно, когато си върнем.
— Естествено.
— Това ще ти помогне ли да го откриеш?
— Може би.
Рандъм ми подаде картата.
— Обратно в двореца ли се връщаш? — попита той.
— Да.
— Ще кажеш ли на Вайъли какво се е случило и къде съм отишъл? Тя ще се тревожи за мен.
— Разбира се. Ще й кажа.
— Ще се грижа добре за Звездин.
— Знам. На добър час.
— Благодаря.
Яздех Огнедишащ змей. Ганелон вървеше пеша. Той бе настоял. Движехме се по същия път, по който бях тръгнал да преследвам Дара в деня на битката. Заедно с наскорошните разкрития, този факт по всяка вероятност ме накара отново да се замисля за нея. Извадих чувствата си от праха на забравата и ги разгледах внимателно. Осъзнах, че въпреки игричките, които си бе играла с мен, убийствата, за които без съмнение бе осведомена или дори замесена, както и явно изявените й намерения по отношение на царството, тя все още ме привличаше и изпитвах нещо повече от просто чисто любопитство. Всъщност, не бях истински изненадан да открия това. Нещата бяха изглеждали горе-долу по същия начин и последния път, когато бях направил внезапна проверка в казармата на чувствата си. Тогава се почудих каква ли доза истина можеше да има в моите последни видения от изтеклата нощ, в които възможността, произходът й да води началото си от Бенедикт, бе вече установена. Наистина съществуваше физическа прилика и аз бях почти убеден в думите й. В призрачния град, естествено, сянката на Бенедикт бе признала за вярно всичко това, вдигайки новата си странна ръка в нейна защита…
— Какво смешно има? — попита Ганелон, както си вървеше от лявата ми страна.
— Ръката — отвърнах, — която попадна у мен в Тир-на Ногт. Тревожех се, че може да има някакво скрито значение, някаква непредсказуема сила на провидението, след като премина по този начин в нашия свят от мястото на загадките и сънищата. Но тя не изтрая дори и един ден. От ръката не остана и помен, когато Лабиринта унищожи Яго. Всичките вечерни видения просто се изпариха.
Ганелон си прочисти гърлото.
— Е, явно не е точно така, както ти смяташ — заяви той.
— Какво искаш да кажеш?
— Тази причудлива ръка не беше в дисагите на Яго. Рандъм я натовари в твоите. В тези на Рандъм беше храната и след като се наядохме, той отново прибра съдовете в собствените си дисаги, но без ръката. Нямаше място.
— О — възкликнах аз. — Значи…
Ганелон кимна.
— Значи сега тя е при него — довърши мисълта ми той.
— Ръката, заедно с Бенедикт. По дяволите! Това никак не ми харесва. Тя се опита да ме убие. Никой досега не е бил нападан в Тир-на Ногт.
— Но Бенедикт… с Бенедикт всичко е наред. Той е на наша страна, дори и да имате някакви различия в момента. Не е ли така?
Не му отговорих.
Той протегна ръка и дръпна юздите на Огнедишащ змей. Конят спря. Ганелон се втренчи нагоре, изучавайки лицето ми.
— Коруин, какво се случи там горе, все пак? Какво научи?
Поколебах се. Всъщност, какво бях научил в небесния град? Никой не беше сигурен, когато ставаше въпрос за механизма, скрит зад виденията от Тир-на Ногт. Възможно бе, както понякога подозирахме, мястото просто да служеше за материализиране на нашите недоизречени страхове и желания, смесвайки ги вероятно с несъзнателните ни догадки. Да споделиш с някого заключенията си и основаващите се върху логиката предположения бе съвсем различно нещо. Но подозренията, породени от нещо неизвестно, сякаш е по-добре да задържиш за себе си, а не да ги разгласяваш. Въпреки че тази ръка беше достатъчно солидно доказателство…
— Казах ти вече, отсякох ръката от призрака на Бенедикт. Явно сме се били.
— Виждаш това като предзнаменование, че ти и Бенедикт евентуално ще се скарате?
— Може би.
— Била ти е показана и причината, нали?
— Е, добре — отвърнах, а въздишката сама ме намери, без да съм я търсил. — Да. Показано ми беше, че Дара наистина е свързана с Бенедикт. Нещо, което може да се окаже вярно в крайна сметка. Също така напълно възможно е, ако е вярно, той просто да няма ни най-малка представа за нейното съществуване. Следователно, ще си мълчим, докато се уверим в това или пък се докаже противното. Разбираш ли?