— Нито обяснява нещо, нито изразява съжаление.
— Да, много странно писмо при тези обстоятелства — отговорих аз.
— Има само едно обяснение: той не е на себе си. Не зная коя е тази жена, която го е завладяла, но тя е успяла, да го направи съвсем друг човек. Очевидно връзката им е отдавнашна.
— Фред го установи. Три или четири вечери в седмицата мъжът ми казваше, че отива в клуба да играе бридж. Фред познава един от членовете на клуба и веднъж му подхвърлил, че Чарлс е голям бриджор. Онзи господин бил изненадан. Казал, че никога не е виждал Чарлс в залата за карти. Сега ми е ясно — когато съм мислила, че Чарлс е в клуба си, той е бил с нея.
Замълчах. После се сетих за децата.
— Сигурно е било трудно да се обясни на Робърт — казах.
— О, аз не съм им казвала нищо. Стана така, че са прибрахме у дома едва един ден преди те да се върнат в пансионите си. Имах самообладанието да им кажа, че баща им е извикан някъде по служба.
Едва ли й е било лесно да се държи спокойно и непринудено с тази внезапна, болезнена тайна в сърцето си и да се погрижи за всичко, което е трябвало да бъде подготвено за заминаването на децата. Гласът й отново затрепера:
— Какво ли ще стане с горките дечица! Как ще живеем отсега нататък?
Тя се мъчеше да се овладее, конвулсивно стискаше и отпускаше ръце. Беше страшно мъчително.
— Аз, разбира се, ще отида в Париж, ако мислите, че от това може да има полза, но вие трябва да ми кажете съвсем точно какво желаете да направя.
— Искам той да се върне.
— От полковник Макандрю разбрах, че сте решили да се разведете с мистър Стрикланд.
— Никога няма да се разведа — с внезапна ярост отговори тя. — Кажете му това от мое име. Той никога не ще може да се ожени за оная жена. Аз не съм по-малко упорита от него и никога няма да се съглася на развод. Трябва да мисля за децата си.
Тя добави последното сякаш за да ми обясни своята категоричност, но аз си помислих, че тя се дължеше по-скоро на една съвсем естествена ревност, отколкото на майчина загриженост.
— Все още ли го обичате?
— Не зная. Искам да се върне. Ако го стори, ще забравим лошото. В края на краищата женени сме цели седемнадесет години. Аз съм жена с широки разбирания. Не бих имала нищо против това, което той прави, стига да не узная. Но той трябва да е наясно, че увлечението му няма да трае дълго. Ако се върне сега, всичко ще се заглади и никой нищо няма да разбере.
Подразни ме, че мисис Стрикланд се съобразяваше с клюките; тогава още не знаех колко голяма роля в живота на една жена играе мнението на другите. То хвърля сянка на неискреност и върху най-съкровените и чувства.
Знаеше се къде е отседнал Стрикланд. В гневно писмо, адресирано до неговата банка, съдружникът му го бе обвинил, че крие местожителството си, а Стрикланд в цинично-ироничен отговор бе съобщил на съдружника си точно къде може да го намери. Очевидно живееше на хотел.
— Никога не съм го чувала — каза мисис Стрикланд. — Но Фред го знае и казва, че бил много скъп.
Тя силно се изчерви. Сигурно си представи как съпругът й е настанен в луксозен апартамент, как вечеря в ресторанти, кой от коя по-елегантни, как денем ходи по конни надбягвания, а вечер — по театри.
— Не, на неговата възраст това не може да продължи дълго — разсъждаваше тя. — Все пак той е вече на четиридесет. Бих могла да разбера, ако се отнасяше за млад човек, но мисля, че това е ужасно за мъж на неговите години, с големи деца. Здравето му изобщо няма да издържи.
В гърдите й озлоблението се бореше с мъката.
— Кажете му, че домът ни просто вика за него. Всичко си е както преди и все пак всичко е различно. Не мога да живея без него. По-скоро ще се убия. Говорете му за миналото, за всичко, което сме преживели заедно. А какво да кажа на децата, когато попитат за него? Стаята му си е същата, каквато я е оставил. Тя го чака. Ние всички го чакаме.
И тя ми каза точно какво трябваше да му говоря. Даде ми подробни отговори на всяко нещо, което той би могъл да каже.
