Последната нощ на „Титаник“
- Автор: Лорд Уолтер
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие документальные фильмы
Электронная книга - «Последната нощ на „Титаник“». Краткое содержание книги:
Сред тези млади мъже най-обезпокоен бе Олаус Абелзет. Двадесет и шест годишният норвежец бе на път за Южна Дакота и стар приятел на семейството му бе поверил шестнадесетгодишната си дъщеря, за да я заведе до Минеаполис. Но разстоянието между работния проход на палуба D и Минеаполис изглеждаше доста голямо.
Абелзет намери момичето в главния кърмови проход на палуба D. Заедно със зет си, един братовчед и друго момиче те се изкачиха по широкото, стръмно стълбище на трета класа до юта — на самата кърма на кораба.
В горчивата нощ тълпата се смеси, но пътниците от всяка класа се придържаха към своята палуба: първа класа — в центъра на кораба, втора класа — малко по-назад, трета — на самата кърма и в близост до носа на кораба. Притихнали, те стояха наоколо в очакване на следващите разпореждания — сравнително спокойни, но вече смътно разтревожени. С неловко любопитство се разглеждаха как изглеждат със спасителни жилетки. Някои се пошегуваха с половин уста:
— Да, и на това малко кученце трябва да сложим спасителна жилетка — каза Клинч Смит при преминаването на двойка, носеща померански дог.
— Пробвайте това — каза един мъж на г-жа Вера Дик, докато ѝ закопчаваше спасителната жилетка. — Последна мода за сезона. Сега всеки го носи.
— Дори и да не я използвате, ще ви държи топло — бодро обясняваше капитан Смит на г-жа Александър Т. Комтън от Нови Орлеан.
Към 00:30 часа полковник Грейси се блъсна във Фред Райт — треньора по скуош на „Титаник“. Спомняйки си, че е запазил игрището за 07:30 часа сутринта, Грейси се опита да се пошегува:
— Не е ли по-добре да отложим срещата!
— Да — отговори Райт. Гласът му бе равен и не излъчваше ентусиазъм. Той знаеше, че водата бе вече до тавана на игрището за скуош.
В ярко осветения гимнастически салон до лодъчната палуба г-н и г-жа Астор седяха един до друг върху двойка неподвижни механични коне. Те бяха със спасителни жилетки, а г-н Астор държеше и още една жилетка в скута си. Той го режеше с джобното си ножче и занимаваше жена си, като ѝ показваше изрезки от неговото съдържание.
Докато пасажерите се шегуваха, разговаряха и чакаха, екипажът бързо заемаше своите места. Лодъчната палуба се пълнеше с моряци, стюарди, огняри, готвачи, на които бе заповядано да се качат горе.
Късното пристигане на петия помощник-капитан Харълд Годфри Роу възбуди любопитство. Разпален млад уелсец, Лоу никога не униваше. Като навърши четиринадесет години, баща му се опита да го направи помощник на бизнесмен от Ливерпул, но Лодъчната палуба каза, че „няма да работи без пари за някого“. Той избра морето и живот, който му беше по сърце — шхуни, ветроходи, пет години плаване покрай брега на Западна Африка.
Сега, на двадесет и осем години, той за пръв път прекосяваше Атлантическия океан. В неделната нощ бе свободен от вахта и проспа сблъскването. Гласовете отвън на лодъчната палуба най-после го събудиха. Когато погледна през илюминатора и видя всички със спасителни жилетки, той катапултира от леглото в дрехите си и побягна да помага на палубата. Стартът му не събуди аплодисменти, но по-късно Лоу обясни причината на американския сенатор Смит така:
— Трябва да имате предвид, че сънят ни е малко и затова заспиваме като умрели.
Вторият помощник-капитан Чарлс Хърбърт Лайтолър също закъсня, но по съвсем друга причина. Също като Лоу той не бе на вахта и лежеше в койката си, но се събуди заедно с удара и бос изтича на лодъчната палуба да види какво става. Нищо не се виждаше по бордовете на кораба, с изключение на дясното крило на мостика, където той смътно различи капитан Смит и първият помощник-капитан Мърдок. Двамата се взираха нещо в нощта.
Лайтолър се върна в кабината си и се замисли. Несъмнено с кораба се бе случило нещо — първо остъргването, след това замлъкналите машини. Но той бе освободен от вахта и докато не го повикат, не беше негова работа. И той реши да чака. Върна се в леглото и буден зачака…
Минаха пет, петнадесет, тридесет минути. Чуваше се бумтенето на изхвърлящите пара комини, засилващия се шум на гласове, звънтене на корабни съоръжения. Но неговият дълг бе да чака там, където могат да го открият.