Огнен цикъл

— Откъде знаеш, че се движим точно към онова място на брега, което е най-близо до островната верига? — бе разбран най-сетне въпросът.

— Не съм съвсем сигурен, но сме някъде наблизо. Летял съм много пъти оттук.

— Но ти нямаш ориентири. В тази джунгла е невъзможно да се забележи нещо по-малко от планина, а тук няма планини. Може би се отклоняваме в едната или в другата посока.

— Възможно е, но няма особено значение. По крайбрежието има ниски вулканични хълмове, така че ако не видим островите от брега, ще можеш да се изкачиш на някой от тях.

Крюгер пропусна засега въпроса си защо точно той ще трябва да се изкачва.

— Представи си обаче, че не видим островната верига дори от върха на хълма. Накъде ще се отправим? Не е ли по-добре да тръгнем право към брега още отсега, така че да бъдем сигурни в посоката, когато пристигнем на място?

— Но аз не познавам пътя, за който говориш.

— Ти не познаваш и този, след като никога не си го изминавал пеша. Ако картите ти са точни, няма опасност да се загубим, а и вероятността да изгубим още време, когато стигнем до брега, е много по-малка.

Дар Ланг Ан помисли за миг върху тази безспорно правилна мисъл и се съгласи напълно с нея. Посоката бе сменена. Всичко продължи както досега. Наистина след известно време Дар си помисли, че може би думите на Крюгер са били повлияни от желанието му да се озове по-скоро във вулканичната област.

Оставаха им още няколкостотин мили, въпреки че Крюгер не бе съвсем сигурен — мащабът на картите на Дар му се струваше доста съмнителен. Някой романист от деветнайсети век несъмнено би използвал добре всяка миля от техния път, труден и мъчителен заради естествените пречки сред една гора, подгизнала от дъждовете. Шубраците и тресавищата ги бавеха; заплашваха ги опасни животни, а сякаш и самото време бе решило да следва до безкрайност своя неизменен ход. От време на време някое малко пространство, покрито със силно ерозирала лава, улесняваше пътя им в продължение на няколко мили, но джунглата се връщаше неотменно.