Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
— Яхнията загаря — подхвърли ядосано Славея.
Права беше. Сипах три купи, без да закачам дъното с черпака, и седнах при нея на масата. Зарязах всички минали неща, реални, както и въображаеми. Нямаше нужда да мисля за тях. Имах си Славея, която да ангажира ума ми. Както обикновено, бях слушателят, а тя — разказвачката. Подхвана дълго описание на някакъв начинаещ менестрел, който не само дръзнал да изпее една от нейните песни, но след това претендирал, че е негова. Жестикулираше с комат в ръка, докато говореше, и почти успя да ме увлече в разказа си. Но спомените ми за други Пролетни панаири непрекъснато се натрапваха. Бях ли изгубил цялото си удовлетворение от простичкия живот, който си бях създал? Толкова години момчето и вълкът ми бяха напълно достатъчни. Какво ме гризеше сега?
Това ме насочи към друга неприятна мисъл. Къде беше Хеп? Сварил бях чай и бях разделил храната за трима. Хеп винаги беше страшно гладен след всяка по-тежка работа или пътуване. Разсейваше ме това, че сигурно още не може да се справи с лошото си настроение и да дойде при нас. Докато Славея ми говореше, усетих, че очите ми все пробягват към непокътнатата му купа с яхния. Тя ме засече.
— Не се тревожи за него — подхвърли почти раздразнено. — Момчешки мусения. Като огладнее достатъчно, ще си дойде.
Или ще съсипе някоя прекрасна риба, като я изгори на огън. Вълчата мисъл дойде в отговор на осезателния ми въпрос към Нощни очи. Бяха долу край потока. Хеп си беше направил копие от пръчка, а вълкът просто беше скочил във водата да лови из подмолите. Когато рибата се събереше нагъсто, за него не беше трудно да загащи някоя, да потопи глава под водата и да я захапе. Ставите го бяха заболели от студената вода, но огънят, който беше запалило момчето, скоро щеше да го стопли. Бяха добре. Не се тревожи.
Безполезен съвет, но се престорих, че го приемам. Привършихме с яденето и раздигах съдовете. Славея седна до огнището и пръстите й заиграха по струните на арфата; случайните ноти се преляха в старата песен за дъщерята на воденичаря. Седнах до нея с две чаши бренди от Сандседж. Седнах на стол, а тя остана да седи на пода. Облегна се на краката ми и продължи да свири. Загледах се в ръцете й, в пръстите, криви откакто й ги бяха счупили като предупреждение към мен. В края на песента се наведох и я целунах. Тя остави арфата и ме целуна още по-страстно.
След това стана, хвана ръцете ми и ме вдигна. Тръгнахме към спалнята и тя подхвърли:
— Тъжен си.
Измърморих в съгласие. Споделянето, че е наранила чувствата ми преди малко, щеше да прилича на детинско хленчене. Нима исках да ме лъже, да ми каже, че все още съм млад и хубав, след като очевидно не бях? Времето бе оставило отпечатъците си по мен. Нищо повече, а и трябваше да се очаква. И все пак Славея продължаваше да се връща при мен. През всичките тези години беше продължавала да се връща при мен и в леглото ми. Това трябва да означава нещо, нали?
— Щеше да ми разказваш нещо — подкани ме тя.
— По-късно — отвърнах й. Миналото се беше вкопчило в мен, но се изтръгнах от алчните му пръсти, решен да се гмурна в настоящето. Животът ми тук не беше толкова лош. Беше прост и подреден, без конфликти. Не беше ли животът, за който винаги бях мечтал? Живот, в който сам да взимам решенията си? А и всъщност не бях сам. Имах си Нощни очи и Хеп, и Славея, когато идваше при мен. Отгърнах елека й и надигнах блузата, за да оголя гърдите й, докато тя разкопчаваше ризата ми. Прегърна ме, потърка се в мен с кроткото задоволство на мъркаща котка. Притиснах я до себе си и се наведох да я целуна по челото. Това също беше просто — и затова сто пъти по-сладко. Прясно натъпканият ми дюшек беше мек и уханен като сеното от моравата и билките, с които го бях напълнил. Потънахме в него. За известно време престанах изобщо да мисля и се постарах да докажа и на двама ни, че въпреки външността си все още съм младеж.
Малко по-късно се залутах в окрайнините на съня. Понякога си мисля, че там, между будността и съня, има повече покой, отколкото в истинския сън. Умът странства в сумрака между двете състояния и открива истини, които са скрити от дневната светлина и от сънищата. Неща, които не сме готови да знаем, обитават там и чакат останалата без защита настройка на ума.