Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Ераст Петрович с властен жест повика началника на влака и попита:
— Колко са пътниците във влака?
— Всички места бяха продадени, господин инженер. Тоест — триста и дванайсет души. Извинете, а кога ще можем да продължим?
Наблизо стояха двама от пътниците: армейски щабкапитан и симпатична дама. И двамата от главата до петите в тиня и мръсотия. Офицерът държеше чайник и поливаше, а дамата с мокра кърпичка и старателно търкаше изцапаното си лице. И двамата с интерес даваха ухо на разговора.
Откъм моста се появи в тръс взвод жандарми от жп управлението. Командирът, който тичаше най-отпред, козирува:
— Господин инженер, на вашите заповеди. Други два взвода оставих на оня бряг. Експертите започнаха работа. Какво ще заповядате?
— Отцепление — от двете страни на моста и по двата бряга. Да не се допуска никой на местопроизшествието, ако ще и генерал да е. В противен случай следствието не поема никаква отговорност — направо ги предупреждавайте. Кажете на Сигизмунд Лвович да търси следи от взривни вещества… Впрочем няма нужда, той сам ще се ориентира. Пратете ми писар и четирима по-оправни войници. Да, и още нещо: отцепете и бързия влак. Без мое позволение никой да не е мръднал — нито пътници, нито от влаковата бригада.
— Ама, господин инженер! — жално възкликна началникът на бригадата. — Престоят е вече четири часа!
— И ще п-продължи. Ще трябва да направим пълен списък на пътниците. Ще разпитаме всички и ще проверяваме документи. Започваме от последния вагон. А вие, Милников, по-добре се занимайте с изчезналия телеграфист. Тук мога да се оправя и без вас.
— Естествено. Тук си е ваша епархия — на драго сърце се съгласи Евстратий Павлович и дори вдигна ръце, един вид, край-край, тръгвам си, не претендирам за нищо — но не помръдна от мястото си.
— Господа пътници — унило се обърна началникът на влака към офицера и дамата. — Благоволете да заемете местата си. Нали чухте. Ще има проверка на документите.
— Лоша работа, Гликерия Романовна — прошепна Рибников. — Отиде ми главата.
— Защо? Какво се е случило?
Василий Александрович видя готовност за незабавно действие в нейните зачервени, но все пак прекрасни очи и отново за кой ли път през изминалата нощ се зачуди колко непредсказуема беше тая столична фльорца.
Докато спасяваха ранените и давещите се, Гликерия Романовна демонстрира невероятно поведение: тя не се разрева, не изпадна в истерия, дори не плачеше, само понякога, в особено тягостни мигове, така прехапваше долната си устна, че до сутринта тя болезнено се поду. Рибников само клатеше глава, докато гледаше как крехката дама издърпва от водата контузен войник и превързва кървящи рани с импровизирана превръзка, откъсната от копринената рокля.
В един момент щабкапитанът направо не издържа:
— Ама това е Некрасов направо, поемата „Руските жени“! — и бързо се огледа да не би някой да е чул тая забележка, която съвсем не подхождаше на облика на безцветен мижав военен.
След като Василий Александрович я отърва от лапите на мургавия неврастеник и особено след няколкото часа съвместна работа, Лидина взе да се държи с щабкапитана като със стар приятел — изглежда и нейното първоначално мнение за съседа от купето бе претърпяло известна промяна.
— Ама какво има? Говорете де! — възкликна тя, гледайки го уплашено.
— Загубен съм отвсякъде — занарежда шепнешком Василий Александрович, докато вървяха под ръка към вагона. — Аз ходих в Питер самоволно, без да уведомя началството. Сестра ми се беше разболяла. Сега ще разберат и лошо ми се пише.
— Арест ли ви чака? — огорчи се Лидина.
— Де да беше арест, това не е страшно. Друго е страшно… Спомняте ли си, дето ме питахте за тубуса. Тъкмо преди да гръмне, аз наистина го бях забравил в тоалетната. Толкова съм завеян.
Гликерия Романовна прикри устните си с длан и сниши гласа си до зловещ шепот:
— Секретните чертежи ли?!
— Да. Бяха много важни. Хем се бях самоотлъчил, но пак не ги изпусках от ръцете си.
— И къде са сега? Не проверихте ли в тоалетната?
— Изчезнали са — с гробовен глас отвърна Василий Александрович и обори глава. — Някой ги е взел. Това вече не е арест, ами военен съд. По военновременните закони.
— Ах, че ужас! — ококори се дамата. — И какво сега?
— Ще ви помоля за нещо — Рибников се изравни с последния вагон и спря. — Докато никой не гледа, ще се мушна под вагона, а после ще издебна момента и ще скоча в храстите. Не бива да ме хваща проверката. Само не ме издавайте, бива ли? Ако питат — кажете: де да го знам къде се е дянал? Пътувахме заедно, не го знам какъв е, не разговарям с дръвници. А куфарчето ми, дето е на горния рафт, го вземете, по-късно в Москва ще се отбия да го взема. На „Остоженка“ ли казахте, че живеете?