Нови пакости на Емил от Льонеберя
- Автор: Линдгрен Астрид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Джебарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови пакости на Емил от Льонеберя». Краткое содержание книги:
Готфрид почти не се замисли. Взе един фишек от купчината.
— Добре, ама само тази малка „бълха“ — каза той.
Емил кимна и слезе от коня.
— Да, само тази малка бълха. Дай ми кибрит!
Веднага го получи. И — фшт! фшт! — заподскача малката блестяща „бълха“ — как да няма живот в нея! Ха насам, ха натам скачаше тя и накрая скочи обратно върху масата и се закроти между останалите фишеци. Предполагам, че не й се е стояло сама. Но нито Емил, нито Готфрид забелязаха какво стана, защото изведнъж чуха зад гърба си силни крясъци. Беше кметът, който излезе тичешком на терасата и искаше да си поговори с тях. Махнал бе почти всичката сметана, само мустаците му все още се белееха в октомврийския здрач.
А по улиците на Вимербю хората все още се разхождаха, смееха се, свиркаха и викаха, и не знаеха дали очакват нещо весело, или нещо страхотно.
И ето, че то дойде! Дойде онова страхотно, което бяха очаквали с прикрита тръпка на ужас в душата си. Внезапно цялото небе над къщата на кмета изригна в пламъци. Внезапно цялото пространство се изпълни с нажежени съскащи змии, искрящи кълба и бликащ огън, и всичко това гърмеше, пукаше и бумтеше, съскаше, цвъркаше и свистеше, и изобщо се държеше така страхотно, че бедните жители на Вимербю пребледняха от ужас.
— Кометата! — развикаха се те. — Помощ, ще мрем!
И настана такава врява и олелия, каквато в този град никога не бе се чувала. Защото всички повярваха, че е настъпил последният им час.
Горките хора, нищо чудно, че пищяха и припадаха на големи купчини по улиците. Само госпожа Петрел си седеше съвършено спокойна на остъклената веранда и гледаше как навън се носят огнените кълба.
— Вече не вярвам в никаква комета — обърна се тя към котката. — Бас държа, че това е някой от подвизите на Емил.
И този път госпожа Петрел позна. Естествено, Емил и неговата малка бълха бяха вдигнали във въздуха целия празничен фойерверк наведнъж.
Добре че кметът излезе тъкмо навреме, иначе нямаше да види дори следа от хубавия фойерверк, предназначен за него. А сега стоеше сред най-страшната пукотевица и едва смогваше да отскочи встрани, колкото пъти край ушите му профучаваше някое огнено кълбо. Емил и Готфрид решиха, че му е забавно, защото при всеки подскок издаваше весели кратки писъци. Едва когато една ракета изсвистя право в левия му крачол, той явно се ядоса — иначе не би надал такъв колосален рев, пък и продължи настойчиво да вие, докато притича до бъчвата за дъждовна вода под улука и като бесен потопи крака си в нея. Но така не бива да се прави с ракети, защото всеки знае, че тогава угасват и той трябваше да се сети за това.
— Най-сетне видях какво е фойерверк — обади се Емил, докато лежаха и се криеха заедно с Готфрид зад бараката за дърва.
— Да, сега наистина вече си видял фойерверк — отговори му Готфрид.
После млъкнаха и зачакаха. А, нищо особено — само да престане кметът да бръмчи из градината като огромен разярен стършел.
Малко по-късно, когато катхултци потеглиха към Льонеберя, всички слънца и огнени кълба отдавна бяха угаснали. Само звездите светеха над боровите върхари. Мрачна бе гората, мрачен беше пътят, но на Емил му бе весело и той си пееше в мрака, възседнал своя кон:
А татко му седеше в каруцата с юздите в ръце, много доволен от своя Емил. Е, не може да се отрече, че момчето едва не изплаши до смърт госпожа Петрел и цял Вимербю с разните си пакости и кометщини, но нали им набави кон съвсем безплатно? Туй беше по-важно от всичко останало. „В цяла Льонеберя няма друго такова момче и този път дърводелската барака ще му се размине“, мислеше си таткото на Емил.
Впрочем той беше в разкошно настроение — може би, защото точно преди да тръгне, срещна някакъв стар познат, който го почерпи с няколко бутилки чудесна бира от Вимербю. Таткото на Емил обикновено не пиеше бира, о не, не беше такъв човекът, но след като го черпеха и то съвсем безплатно, какво можеше да направи?
Таткото на Емил плесна весело с камшика и се провикна:
— Ето, идва любезният стопанин на Катхулт… забележи-и-ителен човек!
— Охо, аха! — рече майката на Емил. — Добре, че няма всеки ден пазар. Е, колко ще е хубаво, като се приберем!
В скута й спеше малката Ида, стиснала в ръка своя пазарен дар — малка порцеланова кошничка, пълна с порцеланови рози. На нея пишеше „Спомен от Вимербю“.
На задната седалка спеше Лина, облегната върху ръката на Алфред. А ръката на Алфред също бе „заспала“, защото Лина отдавна я притискаше, но самият той беше съвсем буден и в много добро настроение, също като господаря си, и каза на Емил, който яздеше до него: