Абхорсен

— Не ги докосвай — предупреди я Сам, шепнейки припряно, когато Лираел се наведе да разгледа металните късове.

Лираел се спря с протегната ръка.

— Защо?

— Не зная — отвърна Сам, а по врата му премина несъзнателна тръпка. — Но според мен това е метал за звънци. Най-добре го остави, както си е.

— Да — съгласи се Лираел. Изправи се и самата тя бе побита от тръпки. Човешки кости и метал за звънци. Бяха открили Калиел. Що за място беше това? И защо кучето толкова дълго не можеше да реши накъде да тръгнат?

Когато му зададе този въпрос, Падналото куче престана да души и посочи с дясната си лапа тунела в средата.

— Оттук — каза то, но Лираел забеляза, че му липсва ентусиазъм. Не беше отвърнало съвсем уверено и дори бе посочило колебливо. Ако участваше в състезание по посочване, щяха да му отнемат точки.

Тунелът беше значително по-широк от предишния, а таванът му беше по-висок. Освен това се стори различен на Лираел, и не защото имаше повече свободно пространство. В началото не можа да установи разликата; после осъзна, че въздухът наоколо става по-студен. Изпита странно усещане около стъпалата и глезените, сякаш нещо заливаше петите й. Някакво течение, което се плискаше напред-назад, но тук нямаше вода.

Или пък имаше? Когато погледна право напред и надолу, Лираел видя камък. Ала щом надзърна с крайчеца на очите си, видя тъмна течаща вода. Идваше зад тях, носеше се напред, а после се извиваше назад, като вълна, разбила се в брега. Вълна, която опитваше да ги повали и да ги върне там, откъдето са дошли.

По някакъв много обезпокоителен начин, тя й напомняше за реката в смъртта. Ала нямаше чувството, че са в смъртта, и с изключение на усилващия се студ и неясния изглед към реката, всичките й сетива категорично й казваха, че се намира в живота, макар и в някакъв много странен тунел дълбоко под земята.

После отново усети миризмата на розмарин, както и нещо по-ароматно, и в този миг звънците от пояса на гърдите й започнаха да вибрират в кесиите си. Понеже езиците им бяха приглушени с кожени каиши, те не можеха да иззвънят, но тя усещаше как се движат и трептят, сякаш опитват да се освободят.

— Звънците! — изрече задъхано тя. — Трептят… не знам какво…

— Флейтите! — извика Сам и Лираел чу кратък какофоничен звук, когато панфлейтите прозвучаха с гласовете на седемте звънци, преди да замлъкнат внезапно.

— Не! — извика един глас, който не можаха веднага да разпознаят като този на Могет. — Не!

— Бягайте! — изрева кучето.

Сред викове, крясъци и ръмжене, светлината на Хартата над главата на Лираел внезапно се превърна в приглушено сияние.

После угасна.

Лираел спря. От символите по острието на Нехима долиташе светлина, но и тя избледняваше, а мечът се извиваше странно в ръката й. Гърчейки се така, както нито един стоманен предмет не би могъл, той се бе съживил — вече не беше меч, а нещо като змиорка, която се извиваше и растеше в ръката й. Зеленият камък върху ефеса се бе превърнал в ярко око без клепач, а сребърната нишка на дръжката беше станала низ от блестящи зъби.