Моето семейство и други животни

Точно от Агати научих някои от най-красивите и незабравими селски песни. Седнал на припек върху някоя празна тенекия, аз ядях грозде или нарове от нейната градина, като й пригласях, а тя спираше от време на време, за да поправи произношението ми. Пеехме — стих подир стих — веселата, вълнуваща песен „Вангелио“ — за реката, която се спуска от планините и прави градините буйни, ливадите — тучни, а дърветата — натежали от плод. Пеехме, като се гледахме в очите престорено дяволито, смешната любовна песничка, наречена „Измяна“. „Лъжи, лъжи… чуруликахме ние и клатехме глави, — все лъжи, но вината е моя, защото те научих да обикаляш из нашия край и да разправяш на хората колко много те обичам.“ После се появяваше тъжна нотка и тогава често запявахме бавната, ритмична песен „Защо ме оставяш?“ Тази песен направо ни поглъщаше и изплаквахме дългата, задушевна лирика с треперливи гласове. Когато стигахме почти до края, до най-сърцераздирателната част, Агати слагаше ръце на огромната си гръд, очите й се натъжаваха и замъгляваха, а брадичката й потреперваше от вълнение. Щом последните нестройни звуци от нашия дует замираха, Агати избърсваше носа си с края на забрадката и се обръщаше към мене:

— Ама какви глупаци сме, а? Глупаци, които седят на припек и пеят. И то за любов! Аз съм твърде стара, а ти си твърде млад, и при все това си губим времето да пеем за любов. Както и да е. Да пийнем по чаша вино, а?

Освен Агати, човекът, който ми харесваше най-много, беше старият козар Яни — висок, прегърбен мъж с дълъг закривен като орлов клюн нос и невероятни мустаци. За първи път го срещнах един горещ следобед, когато двамата с Роджър бяхме прекарали цял изтощителен час в усилия да измъкнем един голям зелен гущер от дупката му в каменната ограда. Накрая, без да успеем, потни и уморени се проснахме под пет млади кипариса, които хвърляха квадратна сянка върху изсветлялата от слънцето трева. Както си лежах, дочух лекото приспивно прозвъняване на хлопката на козел и след малко стадата преминаха край нас; животните спираха и ни зяпаха с празните си жълти очи, иронично изблейваха и продължаваха пътя си. Галещият звук от хлопките и от късащите и хрупащи трева зъби ми действаше успокоително и докато всички животни се източат бавно край нас, и се появи козарят, бях почти задрямал. Той спря и ме загледа, облегнат тежко върху кафявата гега от маслинов клон; черните му очички просветваха под проскубаните вежди, а големите му обуща бяха дълбоко потънали в пирена.