Откраднатият куфар (Разкази)

Почеркът на Мартин също често будеше у мен възхищение и завист. В ученическите му тетрадки всичко изглеждаше чудесно подредено, чисто и приятно за окото; ред, симетрия и хармония царяха, както и в изписаните с видима наслада и задоволство букви, така и в разпределението на колоните им в полето за упражнения, а съотношението между големината на буквите и разстоянието между редовете бе също така приятно и подходящо, както съотношението между калиграфския шрифт на заглавията и дебелината на подчертаващите ги прави, изтеглени с линеал. Често започвах беловата на домашното по латински, с намерението да пиша по също такъв приятен, точно отмерен и все пак плавен начин. Първите няколко реда почеркът ми вървеше по-равен от обикновено, но никога не бе красив, а и волята за подобна подравненост винаги бързо се изпаряваше, и когато като възрастен си спомнях за това, понякога ми се струваше, че стремежът ми към красив почерк е бил всъщност копнеж за нещо съвсем друго: за по-простичкия, по-подреден и по-управляем дух на моя другар.

Освен обикновения си всекидневен и задължителен почерк младият творец имаше и други, по-представителни и по-великолепни. Той притежаваше две пера за шрифт рондо, едното обикновено, само че необикновено широко и скосено, а другото двойно, разцепено; то пък съпровождаше всеки писмен знак с втора, по-тъничка линия. С тези перца той съумяваше не само да пише тъй красиво и безупречно, че наподобяваше печатния шрифт антиква, но и влагаше толкова фантазия и тънък усет, че можеше направо да накара двойните линии и завъртулки, както и преходите от тънко към по-дебело да затанцуват, да се въздигат и да звънтят — за това изкуство на шрифта рондо се сетих, когато след години майстор-печатарят Мардерщайг ми показваше албуми с различни шрифтове на Бодони3.