Сбогом на глупаците
- Автор: Макнаб Анди
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сбогом на глупаците». Краткое содержание книги:
Ами Пат? „Мързеливия“ бе по-млад от Кев, четирийсетинагодишен и направо ме вбесяваше — русокос, синеок, с приятна външност, интелигентен, забавен: всичко, което мразех. Беше висок близо два метра, с много чиста кожа и не се нуждаеше от каквото и да е спортуване. Изобщо беше от онези хора, които са си по природа само мускули. Даже косата му бе безупречна и като че ли никога не можеше да се разроши. Бях го виждал да се пъха, грижливо сресан, в спалния си чувал и да се събужда в абсолютно същото състояние. Единствената му положителна черта беше, че трудно си размърдваше задника. С основание го наричахме „Мързеливия“.
Когато започна работа като телохранител във Вашингтон, някаква агентка на недвижима собственост го завела да види апартамент в Джорджтаун, близо до университета. Според собствените му думи той видял сграда, в която непрекъснато влизали и излизали хора.
— Какво е това? — попитал Пат.
— Един от най-добрите ресторанти във Вашингтон — отвърнала жената. — Посещават го половината конгресмени.
— Ясно, взимам го — казал той. Било новолуние или нещо подобно и аз известно време смятах, че го е помислил за „Терънс Конран“. Той ми разказа, че се хранел там всеки ден и познавал сервитьорките по име. Дори започнал да излиза с една от тях. Може би тя го беше забъркала с дрогата. Информацията ми не беше от първа ръка, но чувах, че имал проблеми. Това ме натъжаваше. Всички бяхме виждали резултатите от наркотиците по време на престоя си в Колумбия. Пат бе наричал наркоманите „неудачници“, но сега изглежда сам беше станал един от тях. Надявах се, че това просто е поредното му краткотрайно увлечение.
3.
Прехвърлянето на Хитроу стана лесно. Никой не спря момчетата за проверка — навярно защото хората от Специалния клон бяха информирани — и успяхме навреме за полета.
Докато самолетът се готвеше за кацане, аз си сложих колана, изправих облегалката и погледнах през прозореца към Америка. Гледката винаги ме караше да се чувствам добре. Носеше невероятно усещане за възможности и пространство.
Надявах се, че Макгиър и Кер ще отидат направо в хотела. Че ще се правят на примерни туристи и няма да провалят всичко, като се отклонят. Ако загубех обекта, щях да го търся на всички места, където можеше да е — в службата му, в кръчмата, в училището на децата му, даже при букмейкърите. Трябваше да зная за обекта си колкото се може повече, защото щом влезеш в ума му, можеш да предугадиш всяко негово движение, дори да разбереш защо прави онова, което прави. За съжаление, единственото, което засега знаех за Макгиър и Кер, бе, че обичат да пият будвайзер и че сигурно отчаяно им се пуши. Затова щях да започна с хотела.
Налагаше се да ги изпреваря. Това не би трябвало да е проблем, тъй като за първа класа имаше отделен автобус, който да ни откара на терминала преди останалата част от тълпата. Но те си бяха уредили предварително транспорта и ако исках да стигна до „Ем Стрийт“ преди тях, трябваше светкавично да хвана такси. Можех да си поръчам кола още когато разговарях по телефона с „Вашингтонски таксиметрови услуги“, но веднъж, при подобни обстоятелства се бях опитал да го направя във Варшава, само за да изляза навън и да открия, че двамата шофьори се бият кого да вземат пръв, мен или обекта. От тук нататък ме очакваше опашката за таксита.
Излязох от залата за пристигащи и се озовах сред тълпа от нетърпеливи роднини и шофьори на лимузини с табелки с имена, притискащи се към стоманената бариера. Пробих си път, завих наляво, спуснах се по дълга рампа и излязох под яркото слънце.
На стоянката имаше опашка. Броят на пътниците не отговаряше на ограничения брой таксита. Насочих се към края на опашката и размахах двайсетдоларова банкнота към един от шофьорите. Той заговорнически ми се усмихна и ме покани да вляза в колата. Втора двайсетачка скоро ме отведе към магистрала 66 и Вашингтон. Летището и околността ми напомняха за модерен бизнес парк — всичко беше зелено и поддържано, а когато напускахме терминала, дори видях езеро. Предградията започнаха на около двайсет и пет километра от Дълъс — предимно огромни квартали от двете страни на пътя, състоящи се от спретнати къщи, много от които все още в процес на строеж. Минахме покрай знак за отбивка към „Тайсънс Корнър“ и аз проточих шия, за да видя дали няма да мярна къщата на Кев. Не успях. Но, както би казал Юън, всички шефски жилища изглеждат еднакво.
Пресякохме Потомак и влязохме в града на паметниците.