Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Не аз, а ти не разбираш — възразих аз. — Искам да си докажа, че съдбата не може да бъде измамена дори ако постъпваме обратно на предупрежденията.

В този миг пред нас изведнъж се явиха слуги, пратеници на жреците от храма, и Дорией се надигна със светнало лице от жертвения камък, на който беше седнал, остави ме да чакам и се затича към храма. Обаче, когато се връщаше, видях, че върви към мен с клюмнала глава и скръбен вид.

— Пития проговори и жреците изтълкуваха думите й. Проклятие грози Спарта, ако се завърна в пределите й. Ето защо те ми казаха да тръгна на запад по морски път. Всеки владетел в западните градове би ме взел охотно във войската си. На запад, казаха ми те, е гробът ми, на запад, казаха, ми предстои да се прославя за вечни времена.

— Щом е така, да тръгваме на изток! — засмях се аз. — Ти си още млад. Защо ти е да бързаш към гроба си?

Още същия ден се запътихме към брега. Но морето беше неспокойно и никакви кораби не кръстосваха по това време на годината тези води. По неволя продължихме пеша, следвайки гористия, обраснал в растителност бряг. Нощувахме в овчарски колиби. Животните бяха запрени вече в кошарите си, тъй че не се страхувахме от овчарските кучета. Жителите из близките села се страхуваха да ни пуснат в къщите си, колкото и да се мъчехме да ги уверим, че сме двама поклонници, идващи от Делфи.

След като отминахме Мегара, наложи ни се да се замислим по какъв път да се доберем най-лесно до Йония. В Атина имах другари по оръжие, с които бях участвал в похода до Сарди. Но там в момента на власт бяха управници, които не желаеха да имат нищо общо с въстанието на йонийците. Опасявах се, че приятелите ми не биха искали да си спомнят за общия ни поход.

Затова пък Коринт беше един от най-гостоприемните гръцки градове. От двете му пристанища тръгваха кораби и на изток, и на запад. Коринт се посещаваше дори и от финикийците, тъй че жителите му бяха свикнали да виждат чужденци.

— Да тръгнем към Коринт! — предложих аз на Дорией. — Там ще проучим какво ново има из Йония и не по-късно от началото на пролетта ще намерим кораб, който да ни прекара оттатък през морето.

Но Дорией се намръщи.

— Ти си ми приятел и при това си йониец, което само по себе си означава, че разбираш много повече от пътешествия, отколкото аз — призна си неохотно той. — Но никой спартанец не би допуснал някой друг да му налага волята си!

— Тогава да хвърлим отново кости — отстъпих аз и нарисувах на пясъка посоките на света спрямо слънцето и стрелки, които сочеха според мен към Атина и Коринт.

Дорией хвърли костите, но те отново показаха запад.

— Е, щом е така, да тръгваме към Коринт — съгласи се мрачно Дорией. — Но това си е мое решение, а не твое!

Не исках да се присмивам, затова потвърдих:

— Да тръгваме! Аз лично съм прекалено разглезен от йонийското си възпитание. Мен ме отгледа мъдрец, изпълнен с презрение към хората. Който умножава познанията си, отслабва волята си. Твоята воля е по-силна от моята. Да тръгваме към Коринт, както ти реши!

Дорией се засмя с нескрито облекчение. Засили се и хвърли копието си с всички сили по посока към Коринт. Затичахме се, за да видим къде беше паднало то, но когато го приближихме, видяхме, че се е забило в останките на прогнило корабче, явно заседнало в брега. И двамата усетихме в душите си, че това е лошо предзнаменование, но не проронихме нито дума и дори не се спогледахме. Дорией измъкна копието си и двамата продължихме тичешком към Коринт, без дори да се обърнем назад.