Устоите на Земята (Част втора)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част втора)». Краткое содержание книги:
Пазачът най-вероятно бе спал, също като кучето си. Уилям му заговори:
— Колко мъже има тука, момче?
Хлапето изглеждаше наплашено, но се държеше смело.
— Ти си лорд Уилям, нали?
— Отговори на въпроса ми или ще ти отсека главата с този меч.
Момчето пребледня от страх, но отвърна с разтреперан от възмущение глас:
— Да откраднеш тая кариера от приор Филип ли искаш?
„Какво ми става?“, помисли си Уилям. „Защо не мога да уплаша и едно хилаво голобрадо момче! Защо хората си въобразяват, че могат да ми се опълчват?“
— Кариерата е моя — изсъска му той. — Забрави за приор Филип. Нищо не може да направи за вас сега. Колко са мъжете?
Вместо да му отвърне, момчето изметна назад глава и зарева с цяло гърло:
— Помощ! Тревога! Нападат ни! Нападение!
Ръката на Уилям посегна към меча. Поколеба се за миг и се озърна към къщите. От една врата надникна уплашено лице. Реши да забрави за чирака, дръпна запалената факла от един от хората си и пришпори коня си.
Препусна към къщите, вдигна високо факлата и чу хората си отзад. Вратата на най-близката колиба се отвори и някакъв мъж с гуреливи очи и по долна риза надникна навън. Уилям хвърли горящата факла над главата му. Огънят падна в сламата на пода зад него и бързо се разгоря. Лордът изрева победоносно и продължи напред.
Премина в галоп през малката група къщи. Мъжете зад гърба му налетяха с рев и замятаха факлите си по сламените покриви. Всички врати се отвориха и навън се изсипаха уплашени мъже, жени и деца. Пищяха и се мъчеха да избегнат биещите копита на побеснелите коне. Разбягаха се наоколо, изпаднали в паника, докато пламъците се разгаряха. Уилям спря коня си в края на полудялата тълпа и огледа. Домашните животни бяха излезли от дворове и стобори, уплашено прасе тичаше в кръг и квичеше, една крава стоеше насред цялата врява и глупавата й глава се въртеше тъпо насам и натам. Дори младежите, обикновено най-войнствените, стояха объркани и уплашени. Утрото определено беше най-удачното време за подобен набег. Очевидно войнствеността на хората се стопяваше, ако бъдат хванати по бели гащи.
Някакъв мургав мъж с рошава черна коса и по ботуши изскочи от една от колибите и зараздава заповеди. Трябваше да е Ото Черното лице. Уилям не можеше да чуе какво вика. Можеше да се сети по ръкомаханията му, че нарежда на жените да вземат децата и да тичат да се скрият в горите, но какво казваше на мъжете? Малко след това разбра. Двама младежи затичаха към една отделена от другите колиба и отвориха вратата й, която бе заключена отвън. Влязоха и след малко изскочиха навън с тежки каменарски чукове. Ото изпрати и другите мъже към същата колиба, която явно бе склад за инструменти. Канеха се да се бият.
Преди три години Ото бе отказал да се бие за Филип. Какво го бе накарало да премисли?
Каквото и да беше, щеше да го убие. Уилям се усмихна мрачно и извади меча си.
Имаше шест или осем мъже, въоръжени с тежки чукове и брадви с дълги дръжки. Лордът пришпори коня си и връхлетя към групата, струпана около вратата на склада. Разпръснаха се от пътя му, но замахът на меча му улучи един от тях и го посече дълбоко в ръката под рамото. Мъжът изтърва брадвата.
Уилям продължи в галоп, след което обърна коня си. Дишаше задъхано и му беше добре: в разгара на една битка не усещаше страх, само възбуда. Някои от хората му бяха видели какво става и гледаха очаквателно към него. Подкани ги да го последват и налетя отново срещу каменоделците. Не можеха да избегнат шестима рицари толкова лесно, колкото един. Порази двама от тях, а още няколко паднаха под мечовете на мъжете му, макар да се движеше твърде бързо, за да види колко са, дали са мъртви или само са ранени.
Когато отново се обърна, Ото събираше силите си. При атаката на рицарите, каменоделците се разпръснаха между горящите къщи. Беше умна тактика, със съжаление призна Уилям. Рицарите препуснаха след тях, но за каменоделците бе по-лесно да ги избегнат, след като бяха разделени, а конете се плашеха от горящите постройки. Лордът подгони някакъв сивокос мъж с чук и замалко да го улучи няколко пъти преди оня да му се измъкне, като се шмугна в една къща с горящ покрив.
Осъзна, че проблемът е Ото. Той вдъхваше кураж на каменоделците и освен това ги организираше. Паднеше ли той, другите щяха да се предадат. Уилям спря коня си и се огледа за смуглия мъж. Повечето жени и деца бяха изчезнали. Само две петгодишни хлапета стояха насред бойното поле, държаха се за ръцете и цивреха. Рицарите на Уилям нападаха между къщите и гонеха каменоделците. С изненада видя, че един от войниците му е паднал от удар на чук. Лежеше на земята плувнал в кръв и стенеше. Лордът беше поразен: не бе предвиждал никакви загуби сред своите.