Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Нещо подобно, струва ми се, буквално не помня. Чу го веднъж Варвара Петровна и му викна: „Вятър, вятър!“ — и си излезе разгневена. Липутин, който се случи там, язвително подметка на Степан Трофимович:
— Хем жалко, ако в олелията бившите крепостни ей тъй, за едното чудо направят на господа помешчиците някоя беля.
И прекара показалец около шията си.
— Cher ami29 — благодушно му отвърна Степан Трофимович, — повярвайте ми, че това (той повтори жеста около шията) ни най-малко няма да донесе полза нито на нашите помешчици, нито на някой от нас въобще. Ние и без глави нищо няма да можем да уредим, въпреки че тъкмо главите най-много ни бъркат.
Подчертавам, че мнозина у нас смятаха, че в деня на манифеста ще стане нещо необикновено, от сорта на това, дето го предсказваше Липутин, пък и всички тъй наречени познавачи на народа и държавата. Степан Трофимович, изглежда, споделяше тия мисли, хем дотам, че почти в навечерието на великия ден внезапно взе да моли Варвара Петровна да го пусне в странство; с една дума, разтревожил се беше. Но мина великият ден, мина още някое време и високомерната усмивка отново се появи на устните на Степан Трофимович. Той изрече пред нас няколко забележителни мисли за характера на руския човек изобщо и на руското мужиче по-специално.
— Ние като припрени хора доста избързахме с нашите мужичета — завърши той поредицата от забележителни мисли, — изкарахме ги на мода и цял раздел на литературата години наред се захласваше по тях30 като по новооткрита скъпоценност. Надянахме лаврови венци на въшливите глави. Руското село за хиляда години ни е дало едно-единствено — комаринската31. Един забележителен руски поет, при това нелишен от остроумие, като вижда за първи път на сцената великата Рашел, възторжено възкликва: „Не давам Рашел за мужика!“32 Аз съм готов да ида по-далеч: аз давам всички мужици в замяна за една Рашел. Време е да погледнем по-трезво и да не смесваме нашия роден чернокрак катраник с „bouquet de l’impératrice“33.
Липутин тутакси се съгласи, но забеляза, че да си изкривиш душата и да похвалиш мужичетата, тогава е било необходимо за насоката; че дори дамите от висшето общество, и те лели сълзи, четейки „Сиромах Антон“34, а някои от тях чак от Париж писали в Русия на управителите си от тъй насетне да се отнасят със селяните колкото се може по-хуманно.
И сякаш нарочно тъкмо подир слуховете за Антон Петров35 и в нашата губерния, хем само на петнайсет версти от Скворешники, станаха известни безредици, тъй че в неразборията пратиха войска. Тоя път Степан Трофимович дотам се развълнува, че и нас подплаши. Развика се в клуба, че повече войска трябвало, да били викнели от друга област по телеграфа; ходи при губернатора да го уверява, че той нямал нищо общо; да моли да не го замесели по някакъв начин заради старите му работи и предлагайки незабавно да се пише за декларацията му на когото трябвало в Петербург. Добре, че всичко това скоро се размина и свърши с едно нищо; но аз тогава доста му се зачудих на Степан Трофимович.
29
Скъпи приятелю (фр.).
30
… цял раздел на литературата години наред се захласваше по тях… — Степан Трофимович тук полемизира с Белински, който призовава писателите да изобразяват мужика („Взгляд на русскую литературу 1847 года“. Вж. Белинский, т. 10, стр. 300). И действително през периода 1850–1860 година най-големите руски писатели се обръщат към селската, „мужишката“ тема: А. И. Херцен („Кой е виновен?“, „Крадливата сврака“, „Доктор Крупов“); Н. А. Некрасов („Тройка“, „На път“, „Градинар“, „Родина“, „Лов с кучета“); Д. В. Григорович („Село“, „Сиромах Антон“); И. С. Тургенев („Записки на ловеца“).
31
Народна песен и танц.
32
„Не давам Рашел за мужика!“ — Елиза Рашел (1821–1858), френска драматична актриса, гастролирала в Русия. Достоевски иронизира по повод писанията на реакционната критика (Ф. Булгарин) против нахлуването на „грубата реалност“ в изкуството. Същевременно откликва на стихотворението „Балет“ на Некрасов, в което той се възмущава от това, че на императорската сцена известна балерина танцува народен танц по прищявка на дворцовата публика.
33
„Букетът на императрицата“, популярен френски парфюм (фр.).
34
… лели сълзи, четейки „Сиромах Антон“… — Повестта „Сиромах Антон“ на Д. В. Григорович получила извънредно висока оценка от страна на Белински: „Нито една руска повест не ми е правила такова страшно, гнетящо, мъчително, задушаващо впечатление“ (вж. Белинский, т. 12, стр. 445). Самият Достоевски високо цени Григорович, който е негов приятел още от годините на Инженерния корпус.
35
… тъкмо подир слуховете за Антон Петров… — Селянин от Казанска губерния, който след манифеста за премахване на крепостното право (1861) вдига селяните на въстание за завземане на помешчическите земи. Въстанието е жестоко потушено. Антон Петров е разстрелян по решение на военния съд.