Селцето

— Ако нещо не се крие вътре — каза Дик. — Е, тръгваме ли? Че ще се стъмни и няма да намерим пещерата. Всички планове отиват по дяволите. Нали нарочно тръгнахме тъй, та да пренощуваме на познато място.

Заобиколиха петното по каменния сипей. Отгоре Олег се опита да надникне в сърцевината на цветето, но там беше тъмно. И празно. Листенцата постепенно пак се сближаваха, гъбата гигант се успокояваше.

— Как ще я наречем? — попита Мариана.

— Мухоморка — каза Томас.

— А мухоморката гъба ли е?

— Със сигурност е гъба — каза Томас. — Отровна и голяма. С червена шапка, а по нея бели петна.

— Не прилича много — каза Дик.

— Но пък звучи красиво — каза Мариана.

Отдавна бе станало обичай Томас да дава имена на непознатите неща. Той избираше познати, макар и невинаги съвпадащи. Защо да измисля нови? Стига да има сходен признак. Гъбите растат в земята и може да се сушат. Значи кръглите оранжеви или сини топчета, които се заравят в земята, но може да се ядат сушени, варени или печени, ако ги изкиснеш както трябва, ще ги наречем гъби. Чакалите ходят на глутници, хранят се с мърша и са страхливи и лакоми. И няма значение, че тукашните чакали са влечуги. Мечокът е голям и има дълга рошава козина… Макар че всъщност го покриват дълги стръкове търкултрън, наподобяващи зеленикави косми.

Докато лазеха по сипея, Олег се задъха. Камъните се търкаляха изпод краката му, торбата на Мариана изпъваше ръката му до скъсване, неговата пък тежеше отзад на раменете. Олег броеше крачките. Къде е тая проклета пещера? Въздухът почваше да синее, денят и бездруго беше мрачен, а сега на десетина крачки предметите се размиваха, от земята се надигаше сива мъгла, време е да се крият, нощем дори Дик не би рискувал да тръгне в гората. Нощем се появяват нощните твари. Излезеш ли нощем отвъд оградата, няма да се върнеш. А тук, далече от селцето… Олег се озърна. Стори му се, че някой върви след него. Не, само мъгла. Той не забеляза, че е ускорил крачка, но Томас се завъртя и тихо подвикна: