Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
Разпознах мелодията и след секунди вече чувах и думите в главата си така ясно, както ги слушах на айпода си. Този път обаче бяха различни:
Гледах въртящото се колело, но изведнъж очертанията на бучката глина започнаха да се размиват пред мен. Колкото повече се взирах, толкова повече стаята се замъгляваше и се сливаше с нея. В един момент глината се завъртя около класната стая, около масата, а аз се въртях на стола си заедно с нея. Всички бяхме свързани в постоянното движение на този вихър, роден от ритъма на мелодията, идваща от музикалната зала. Накрая цялата стая около мен изчезна. Бавно протегнах ръка и прокарах пръст по глината.
После нещо просветна в съзнанието ми и въртящата се стая се разпадна на малки парченца, а на нейно място се появи друг образ…
Падах.
Ние падахме.
Отново сънувах онзи сън. Видях ръката й. Видях своята ръка, сграбчваща нейната, пръстите ми се забиваха в кожата й, обхванали китката й в отчаян опит да я задържат. Но не успяваше. Усещах как пръстите й се отпускат.
— Итън!
Исках да й помогна, да я хвана. Исках го повече от всичко, което съм искал в живота си. И тогава тя се изплъзна от ръката ми…
— Итън, какво правиш? — Гласът на мисис Абернати звучеше притеснено.
Отворих очи и се опитах да се фокусирам, да се върна в реалността. Сънувах тези сънища, откакто почина мама, но за първи път ми се случваше денем. Погледнах към мръсната си, покрита със сива, засъхваща глина ръка. На глината на грънчарското колело също имаше отпечатък на ръка, сякаш току-що бях изтрил това, по което бях работил. Вгледах се по-отблизо. Ръката не беше моята, беше много по-малка. Ръка на момиче.
Нейната.
Под ноктите си виждах остатъци от глината, полепнала там, когато се опитвах да я задържа за китката.
— Итън, поне се постарай да направиш нещо. — Мисис Абернати ме потупа по рамото и аз трепнах от изненада. Навън се чу грохотът от поредната гръмотевица.
— Но, мисис Абернати, мисля, че душата на Итън общува с него. — Савана се изкикоти, навеждайки се към мен, за да види по-добре. — Мисля, че ти казва да отидеш на маникюр, Итън.
Момичетата около мен започнаха да се смеят. Размазах отпечатъка от ръката с дланта си, за да не го види никой. Станах и се избърсах в дънките си тъкмо когато би звънецът за края на часа. Грабнах раницата си и изтичах от стаята. Когато вземах завоя на коридора, се подхлъзнах с мокрите си кецове по пода, а докато прескачах по две-три стъпала към долния етаж, за малко да се пребия заради развързаните си връзки. Не ми пукаше. Исках да разбера дали не съм си въобразил всичко.
Блъснах вратата на музикалния салон с двете си ръце. Сцената беше празна, а музикантите си бяха тръгнали. Бях се объркал и докато всички се качваха нагоре по стълбите, аз слизах, но бях пропуснал да видя кой е минал покрай мен. Поех дълбоко дъх, но още преди да подуша въздуха, знаех какво е уханието, което изпълваше стаята.
Лимони и розмарин.
На подиума мис Спайдър прибираше нотните листове, разпръснати по сгъваемите столове, на които се разполагаше жалкият оркестър на гимназия „Джаксън“. Приближих се до нея.
— Извинете, госпожо. Кой изпълни последната песен?
Тя ми се усмихна.
— Имаме чудесно попълнение в струнната секция. Цигулка. Момичето току-що се е преместило в града…
Не. Не можеше да бъде. Не и тя.
Обърнах се и изтичах от салона, преди да чуя името.
След края на осмия час, както обикновено, Линк ме чакаше пред шкафчетата ни. Приглаждаше с ръка вечно стърчащата си коса и се опитваше да изпъне намачканата си вехта фланелка на „Блек Сабат“.