Изгубеният светец
- Автор: Диспейн (Деспейн) Бри
- Серия: Божествени и прокълнати #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543891122
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгубеният светец». Краткое содержание книги:
В отчаянието си да върне Джуд обратно у дома, Грейс се сприятелява с новото момче в града – красавеца Талбът. Двамата се сближават, ала връзката й с Даниъл започва да се пропуква.
Без да разбира по каква мрачна пътека е поела, Грейс се заслепява от новите си свръхестествени способности и се поддава на вълка в себе си. Ала тя не осъзнава, че стар враг се е завърнал... И подготвя капан, по-опасен от смъртта...
Феновете, настървени за още от поредицата за Грейс и Даниъл, ще горят от желание да захапят „Изгубеният светец”. Нови герои, непознати същества на мрака, повече романтика и много динамика – спиращото дъха продължение на „Божествени и прокълнати” обещава поне няколко безсънни нощи. Първата книга на Бри Диспейн се превърна в безспорен хит отвъд океана, а филмовите права на поредицата вече са откупени.
Което беше самата истина.
Кейти беше от естествено красивите хора, дори да облече чувал за картофи, когато отива на училищен пикник — всъщност дойде облечена точно така през септември — пак ще изглежда страшно готина.
— Много си мила. — Тя обърна кобалтовите си очи към Даниъл. — Здрасти — поздрави. — Благодаря ти, че ми даде въглен миналата седмица. Без теб нямаше да мога да си завърша рисунката. — Протегна моливите в разноцветно лакираните си пръсти към Даниъл. — За теб са.
— Наистина ли? Благодаря ти, Кейти. — Той се изчерви и положи огромно старание да не докосва панделката от презрамка на сутиен. — Че ти почти не използва моя. Не мога да ги взема всичките.
— Всичките са предназначени за моя герой — усмихна му се тя.
Харесвах Кейти, при това много. Тя не се отнасяше към мен пренебрежително като повечето ми съученици напоследък. Освен това нито веднъж не я чух да каже нещо лошо за мен зад гърба ми. Само че не харесвах как се усмихва на Даниъл. Да не говорим, че вечно го питаше за мнението му за рисунките си — до една забележително красиви като нея. Родителите й се бяха преместили в Роуз Крест през лятото, за да може да се запише в академия „Холи Тринити“ заради часовете по изкуство за напреднали.
Даниъл се изчерви още повече.
Сритах го. Май беше прекалено силно.
— Ох! Изобщо не беше нужно — рече той и ме погледна саркастично и дяволито.
— После ще се видим — отвърна Кейти. — Днес е големият ден, нали?
Ужас. Отново отпуснах глава на масата и се заслушах как обувките й проскърцват по линолеума, докато отива към масата си в другия край на стаята. Големият ден днес беше последното, за което имах сили да мисля в момента.
След обяда
Бомбата се взриви точно след петия час.
Часът по изкуство се състоеше от два часа, разделени от обедната почивка. Когато двамата с Даниъл се върнахме, след като бяхме хапнали, господин Барлоу ни повика в кабинета си. Всички се питаха кога ще бъде направено важното съобщение, защото преподавателят се държеше странно през последните две седмици. Надвесваше се над масите ни, докато работехме, наблюдаваше всяка мазка и от притеснение аз не успявах да нанеса нито една права линия — така че изгубих и малкото надежда и си мислех, че великият ден ще ми донесе единствено разочарование.
Затова бях силно изненадана, че не повика единствено Даниъл в кабинета си.
Ейприл беше вече вътре. Щом влязох, скръсти ръце пред гърдите си и извърна поглед. Кейти Съмърс седеше до бюрото на Барлоу, изпънала гръб, но развълнувана. Усмихна се на Даниъл и му помаха, когато той ме последва в кабинета. Господин Барлоу затвори вратата след нас. Взе от бюрото купчина пакети, опаковани в бяло, и подаде на всеки от нас по един. Ейприл заоглежда нейния и буквално изджавка. Аз обърнах моя и сърцето ми се разтуптя. Плъзнах ръка по смарагдовозеленото лого на института по изкуства „Трентън“.
Денят наистина беше велик.
Значи бях одобрена!
— Както знаете — започна господин Барлоу, след като се настани зад бюрото, — „Трентън“ е школа, в която конкуренцията е жестока. Академия „Холи Тринити“ е едно от малкото училища с програма по изкуствата, от които „Трентън“ приема студенти. За да поддържам репутацията на програмата ни висока, аз лично подбирам учениците за часовете си всяка година, като се спирам единствено на най-способните. Тази година молбите са само четири и всеки от вас получава по една.
Даниъл си пое дълбоко въздух, сякаш се наслаждаваше на мига.
Аз пък не можех да дишам.
— Молбата трябва да е предадена до един месец. Трябва да снимате най-добрите си творби, да подготвите портфолио на работата си, две препоръчителни писма — аз ще напиша едното за всеки от вас — и две лични есета. Трябва да изпратите пакетите до посочената дата, в противен случай ще отпаднете. Това е единственият ви шанс да влезете в „Трентън“, не го пропускайте.
Ейприл се тресеше като щастливо кутре. Кейти притисна молбата до гърдите си. Даниъл ме прегърна и лекичко стисна раменете ми.
— Успяхме, Грейс — прошепна и ме целуна по косата.
— Не празнувайте още отсега. — Барлоу удари длани върху бюрото. Винаги правеше така, когато предстоеше да ни каже къде е уловката. — Обикновено в „Трентън“ приемат по един студент на година — в много редки случаи двама. — Очите му се плъзнаха от мен към Даниъл. След това погледна Ейприл и Кейти. — Избрах Вас, защото имате най-големи шансове. Положете максимални усилия с молбите и може тази година да постигнем невъзможното. — Той приглади дългите си мустаци. — Сега чупката от кабинета ми и се залавяйте за работа.