Мисията на посланика

За щастие семейството на Берия я отведе в Елийн, така че когато болката му утихна достатъчно, за да почувства някакъв гняв, тя отдавна бе далеч от погледа му. Той се закле да не се влюбва повече, но когато едно момиче от класа му по алхимия прояви интерес, непоколебимостта му вече беше омекнала. Той харесваше практичната й натура. Тя бе всичко, което Берия не беше. В киралийската култура царуваше странно двуличие — никой не очакваше от жените магьосници да останат безбрачни. Но когато той окончателно осъзна, че не я обича, тя беше истински и изцяло обсебена от него. Лоркин направи всичко възможно да прекрати тази връзка колкото се може по-елегантно, но знаеше, че момичето го е намразило дълбоко. Любовта, реши той, е много объркана работа.

Берия се приближи до един стол и се отпусна в него.

— И така, на кого му е скучно? — попита тя.

Докато останалите отричаха, Лоркин си мислеше за нея и за уроците, които бе научил. През последната година се беше срещал с няколко жени, които бяха добра компания и добри любовници, и не искаше нищо повече от това. Установи, че предпочита точно този тип връзки. Прелъстяванията, в които се впускаше Декър и които завършваха винаги със сълзи и скандали — или още по-зле — въобще не му допадаха. А уреденият брак, към който родителите на Риатър го бяха подтикнали, му звучеше като ужасен кошмар.

„Семейството на баща ми отдавна не е правило опити да ми търси булка. Може би са осъзнали какво удоволствие доставят на майка ми да проваля плановете им за мен. Макар да съм сигурен, че ако се съглася, тя няма да им пречи“.

Разговорът се насочи към няколко общи приятели на Берия и Декър. Лоркин се заслуша и остави следобеда бавно да тече. Накрая двамата лечители си тръгнаха, за да посетят новия хиподрум, а Берия отиде на шивач. Декър, Шеран и Джейли поеха към семейните си домове, които се намираха на същата главна улица във Вътрешния кръг, оставяйки Лоркин да се прибира сам в Гилдията.

Докато вървеше по улиците на Вътрешния кръг, той разглеждаше замислено големите сгради. През целия си живот бе живял тук. Никога не беше напускал Кръга. Никога не бе посещавал чужда държава. Никога не бе напускал града. Пред него се появи портата на Гилдията.

„Дали целта й е да ме държи затворник или да ме предпази?“ През портата се виждаше фасадата на Университета, където някога родителите му се бяха изправили срещу сачаканските магьосници в една последна отчаяна битка. „Онези магьосници са били само ичани, сачаканската версия на прогонени престъпници. Как ли щеше да завърши битката, ако бяха ашаки, благородните воини, които владеят черната магия? Наистина щяхме да извадим късмет, ако бяхме спечелили тази битка. Всички го знаят. Ако сачаканците наистина решат да ни завладеят, майка ми и Черният магьосник Калън няма да успеят да ни спасят“.

Една позната фигура се приближаваше към портата от вътрешната страна. Когато мъжът излезе на улицата, Лоркин се усмихна. Познаваше лорд Денил покрай майка си и лорд Ротан. Доста време беше минало от последния път, когато се беше видял с историка. Както винаги, лицето на Денил бе леко намръщено и Лоркин знаеше, че ако не му се обади, по-възрастният магьосник просто ще мине покрай него, без да го забележи.