Накарай ме

— Изглеждаше така, все едно някакъв младши корпоративен служител е бил изпратен да посрещне важен клиент.

— Познаваха ли се отпреди?

— Не мисля.

— Съгласен съм. И местният човек се справи отлично. Нали? Беше си цяло представление, макар и да не биеше на очи. Излъчваше уважение, без да се подмазва. Не се съмнявам, че когато стиска ръката на най-добрия си приятел, не го прави по същия начин. Или ръката на тъста си. Или на мениджъра по кредитите в банката. Или на някой съученик от гимназията, когото не е виждал от двайсет години.

— Е, и?

— Нашият местен човек разполага с широк спектър от различни ръкостискания и можем да предположим, че ги владее отлично. Което е част от номера му.

— И с какво ни помага това?

— Тази сутрин го видях. Работи в едно магазинче за резервни части за напоителни системи. Когато минах покрай витрината му, той подскочи и посегна към телефона.

— Защо го е направил?

— Ти ми кажи.

— Колко параноично искаш да ти го кажа?

— Някъде по средата между това, което ти подсказва здравият разум, и леката параноя.

Тя помисли малко.

— Нямаше да си помисля нищо подобно, ако не беше Кийвър.

— Но?

— Ти приличаш на Кийвър. Общо взето. Може би Кийвър е разпитвал наоколо и някой е казал на местните да се оглеждат за него или за някой друг като него.

— И аз това си помислих — каза Ричър. — Не ми се стори много вероятно, но все пак се случват и невероятни неща. Затова по-късно се върнах до магазинчето, за да проверя. Попитах онзи човек защо е реагирал така. И той ми каза, че ме е познал — от колежанския отбор по футбол на Университета на Пенсилвания, випуск осемдесет и шеста година. Явно в спортните списания е имало мои снимки. Човекът ми каза, че не се е обадил на никого по телефона. Каза ми, че сигурно е посегнал към него, защото телефонът е звънял. Каза ми, че през цялото време звъни.

— Звънеше ли?

— Нямаше как да го чуя.

— Играл ли си футбол в Университета на Пенсилвания?

— Не, завършил съм военната академия „Уест Пойнт“ и съм играл футбол само веднъж. Опасявам се, че не мина много добре. И съм сигурен, че никога не са публикували моя снимка в списанията.

— Може би просто се е припознал. Осемдесет и шеста година беше доста отдавна. Сигурно от тогава много си се променил. И все пак изглеждаш като човек, който може да е играл футбол в отбора на университета.

— И аз така реших. Тогава.

— Но сега?

— Сега си мисля, че той ме излъга. Историята е измислена предварително, за прикритие. Може би някой го е научил да го прави. Да не губи време с неловко отричане, а направо да излезе с правдоподобно обяснение. Някои мъже сигурно биха се почувствали поласкани. Може би са си мечтали да станат футболни звезди. Кой не си е мечтал? Ако успее да им завърти главата, може би ще се махнат. Освен това го беше пресметнал така, че да ме изкара по-млад. Това сигурно също трябваше да ме накара да се почувствам поласкан. През осемдесет и шеста година вече бях в армията. Завърших военната академия още през осемдесет и трета. Този тип ми изнесе цяло представление.