Душегубеца

— Страхът ли?

Бейнс се взря в морскосивите очи на девойката. Самоуверената усмивка беше изчезнала от лицето й и по него се беше изписала тревога.

— Да, Ребека Ленъкс, страхът! Хората се боят от теб! Притеснява ги заешката ти устна, това, че страниш от всички и че се скиташ сама из гората, а не на последно място и това, че си…

Ребека го изгледа студено.

— … ясновидка — продължи пасторът. — Вече почти всички знаят за дарбата ти, Ребека, и списъкът продължава да расте. Помниш ли Джон Смолуд? Онзи, когото предупреди да не тръгва за Кодуд Хол и да се пази от разбойници? В крайна сметка горкият човек беше нападнат по пътя и пребит, а после се възстановява месеци наред. Ами старицата Рептън, на която каза да внимава с огъня в колибата си… Нея помниш ли я?

— Просто проява на здрав разум, пасторе, нищо повече.

— Нима? Здравият разум ли ти подсказа, че колибата й ще се подпали точно в дните около Архангеловден? — пастор Бейнс посочи към статуята. — Ами тази папистка реликва? О, да, селяните знаят, че идваш тук, за да й говориш. Шепнат си, че си луда. Бъди внимателна, Ребека. Някои дори казват, че си вещица!

Пасторът не й съобщаваше нищо ново. Ребека и преди беше чувала подобни клюки край огнището в кръчмата и беше забелязвала шушуканията и странните погледи на някои от жените, които я срещаха по главната улица. Но какво можеха да й направят тези хора?

— Хайде, Ребека — улови ръцете й Бейнс. — Кажи ми какво ме чака.

Първоначално девойката си помисли, че пасторът се шегува, но погледът в старите му, влажни очи беше умолителен.

— Ще се измъкна ли някога оттук? — попита той;

— Заминавате в събота, пасторе.

Ребека стисна пръстите му и пред очите й мигом се появи стая с бели, измазани с хоросан стени, редуващи се с черни дъски. Пастор Бейнс лежеше върху едно легло. Някаква жена с кафява роба и огромна бенка на едната буза го хранеше със супа и го разсейваше с приказки. В далечния край на помещението имаше дървена статуя на Девата с Младенеца. Образът беше съвсем ясен, сякаш беше спомен за нещо, случило се неотдавна.

— Сестра ви ще се грижи за вас — оповести девойката загадъчно. — Ще ви носи супа в стаята.

— Това ли е всичко? — попита пасторът.

На Ребека й се искаше да замълчи, но долови предизвикателството в гласа на стареца и продължи:

— Сестра ви винаги ли е имала тази бенка на бузата си? И тя ли като вас продължава тайно да поддържа старата вяра? Затова ли има статуя на Девата в една от стаите на горния етаж на къщата си?

Лицето на Бейнс пребледня.

— Как, за Бога… — смая се той.

— Просто образ.

Тя потърка слепоочията си. Де да можеше да сподели истинските си видения с този стар свещеник…

Ребека се приближи до някогашната изповедалня и седна на пейката. Щеше й се някой да изслуша изповедта й. Пасторът я последва и седна до нея. Бейнс знаеше, че тази девойка не е вещица, но той беше стар, костите го боляха, носът му постоянно беше запушен, а главата му не му даваше мира. Каква утеха можеше да й предложи? Пасторът се чувстваше като чужденец в собствената си енория.