Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
— Коя е тази?
Отец Анселмо извърна очи към своя гост. Доколкото можеше да прецени, художникът бе почти на същата възраст като неговата, някъде в средата на жизнения си път, ала гласът му издаваше чувствителност, доста различна от тази на свещеника. Докато Анселмо мислеше за Бога и въобще за небесни дела, този красив мъж пред него очевидно търсеше само земните наслади. Но макар да се познаваха само от четвърт час, отецът вече харесваше госта си. Това, разбира се, не му попречи да вложи лека предупредителна нотка в гласа си, когато отговори:
— Синьор Луини, това е синьора Симонета ди Сароно.
— Виж ти! — отбеляза очарован художникът, а от очите му заискри неприкрита жажда.
Анселмо погледна право в очите по-високия мъж и рече:
— Господине, тя е една от най-великите дами по тези части на страната!
— Сигурен съм, че по всички части, падре6.
Анселмо не се отказваше.
— Съвсем отскоро е ведова, вдовица от войната.
— Става все по-добре.
— Синьор! — възкликна шокирано свещеникът. — Как можете да говорите така?! Та войната опустоши цялата равнина на Ломбардия! Не само тази нещастна дама, а мнозина други жени страдат от загубата на свои близки! Страданието не подмина никого — нито големите, нито малките хора. А съпругът на тази бедна душа загина при последната битка, при Павия. А какъв човек беше само! Пълен с младост и енергия, и толкова набожен!
— Струва ми се, че той липсва и на вас, а?
Свещеникът се опита да отвърне на този крайно неприличен опит за хумор, като изрече:
— Тези войни, както и всички войни по света, не носят нищо друго, освен злини!
Напълно непредвидимият Луини само сви рамене и отбеляза:
— Войната невинаги е лошо нещо. Стотиците години войни на този наш полуостров са настроили градовете държави толкова силно един срещу друг, че всеки се опитва да надскочи съседа си по отношение на изкуството. Затова тук разполагаме с най-добрите художници на света, а също така и с най-добрите архитекти и най-вдъхновените хора на словото! Кажете ми колко швейцарски художници можете да ми изброите?
— Може би Бог обича повече мирната държава.
— Ха, мир! Те може и да нямат войни на тяхната територия, които да подтикнат развитието на изкуството, но ви гарантирам, че едва ли могат да бъдат наречени миролюбива държава! Швейцарците притежават най-добрите наемници в света! — възкликна Бернардино с пламнало от страстта на спора лице. — Добре че поне биха убивали и за двете страни, ако им се плати достатъчно. Трябва да им се признае — гледат много равнопоставено на убийствата. Та Господ няма начин да не е доволен от тях.
За Анселмо нямаше никакво значение дали ще излезе победител от този спор или не, стига да не засягат отново опасната тема за господарката на Сароно. Но мисълта на Луини не бе в състояние да стои за дълго настрани от темата за красивите жени.
— Ломбардия е покрита с кръв и бои. Кръвта я отмиват дъждовете, но боите остават вечно. Особено ако моделът е като тази дама тук — рече той и се загледа отново в жената. — Значи казвате, че е набожна, така ли?
— Така е. Идва на литургия всяка седмица. Лично аз я венчах в тази църква, а и тя е най-близката до дома й.
— Който е къде?
Анселмо поклати глава и отговори:
— Няма да ви кажа. Трябва да я оставите на мира.
Но художникът вече вървеше през църквата към параклиса на Дева Мария. Искаше да огледа жената по-отблизо. Анселмо побърза да го настигне и го дръпна за ръкава.
— Синьор, не трябва да я заговаряте в този момент! Когато се молим, говорим само с Бога!
Бернардино дръпна ръката си и рече:
— Като иска да си говори с него, може да го стори и по-късно.
Богатата дама бе коленичила до друга жена, за която Луини предположи, че е камериерката й. Беше облечена цялата в черно и носеше воал, но той беше толкова тънък, че червената й коса проблясваше под мрежата му. Молеше се не с приведена глава, а с вдигната, вперила очи право в статуята на Дева Мария. Притиснатите й една о друга ръце бяха дълги и бели, но лицето й… Какво лице само! Да, интуицията му не го беше подвела — тя наистина притежаваше лицето на ангел, което надскачаше всичко, създадено от него дори в най-добрите му платна. Сърцето му започна да бие лудо. Трябва да нарисува тази жена. Бернардино приседна на пейката пред нея, приведе се и просъска настойчиво:
6
Отче (ит.). — Б.пр.