Вещиците
- Автор: Даль Роальд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Перчинкова
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Вещиците». Краткое содержание книги:
Понякога, когато нещо е толкова страховито, то сякаш те хипнотизира и не можеш да свалиш очи от него. Точно така се чувствах аз. Бях вцепенен. Бях се вкаменил. Не можех да откъсна поглед от ужаса, който предизвикваха чертите на тази жена. Но това не бе всичко. Очите й проблясваха като на змия, докато оглеждаше публиката.
Естествено, веднага разбрах, че това е не друг, а самата Върховна вещица. Разбрах и защо носеше маска. С истинското си лице тя никога не би могла да се покаже на улицата, да не говорим да отиде в хотел. Всеки, който я видеше, щеше да избяга с писъци.
— Вратата! — кресна Върховната вещица с глас, който изпълни залата и отекна от стените. — Заключихте ли вратата с вериги?
— Вратата е заключена, Ваше Върховенство — отговори глас от публиката.
Искрящите змийски очи, разположени толкова дълбоко в страховитото, разлагащо се, проядено от червеи лице, се взираха свирепо, без да мигат, във вещиците, седнали пред нея.
— Можете да ссвалите ръкавиците си! — извика тя.
Забелязах, че гласът й имаше същото металическо звучене като гласа на вещицата, която видях под дървото, само че беше много по-мощен и далеч по-дрезгав. Освен това ехтеше.
Всички в залата започнаха да свалят ръкавиците си. Наблюдавах дланите на жените на последния ред. Чаках с нетърпение да видя как изглеждат пръстите им и дали баба ми бе права. Ах!… Да!… Вече виждах няколко длани! Виждах кафявите животински нокти, извити над върховете на пръстите! Ноктите бяха дълги около 5 сантиметра и със заострени краища!
— Ссвалете обувките си! — изкряска Върховната вещица.
Из залата се разнесоха въздишки на облекчение, докато вещиците изхлузваха тесните си обувки с високи токчета и под столовете зърнах няколко чифта крака, обути в чорапи, които бяха квадратни и нямаха никакви пръсти. Стъпалата бяха отвратителни — сякаш някой бе отрязал пръстите с нож.
— Ссвалете перруките! — изсъска Върховната вещица.
Тя говореше по особен начин. Долавях чуждестранен акцент, който звучеше някак си дрезгаво и носово, а освен това като че ли имаше трудности с произнасянето на буквата „р“. Също така произнасяше по странен начин буквата „с“. Обръщаше я в устата си като парче гореща свинска кожа, преди да я изплюе.
— Ссвалете перруките си и охладете разранените си скалпове! — извика тя и сред публиката се разнесе още една облекчена въздишка, всички вещици вдигнаха ръце към главите си и перуките (с шапките върху тях) бяха свалени.
Сега виждах пред себе си дълги редове от плешиви женски глави, море от голи скалпове — червени и разранени от триенето на перуките. Не мога да ви опиша колко ужасно изглеждаха, а гледката бе още по-гротескна, тъй като телата под страшните разранени плешиви глави бяха облечени в хубави модни дрехи. Гледката бе нелепа. Всичко изглеждаше неестествено.
О, Боже, помислих си аз. Помощ! Смили се над мен, Боже! Тези отвратителни плешиви жени убиват деца, а аз съм заклещен в една стая с тях и не мога да избягам!
В този миг ме споходи нова, още по-ужасяваща мисъл. Баба ми бе казала, че със специалните си ноздри те могат да надушат дете в непрогледна нощ в другия край на улицата. Досега баба се бе оказала права за всичко. Затова ми се струваше почти сигурно, че някоя от вещиците на последния ред ще ме надуши всеки момент и крясъкът „Кучешко ако!“ ще отекне из залата, а аз ще се окажа приклещен в ъгъла като плъх.
Коленичих на килима зад паравана и едва се осмелявах да дишам.
Тогава изведнъж си спомних друг важен факт, който баба ми бе казала. „Колкото си по-мръсен, толкова по-трудно ще те надушат вещиците.“
Кога за последно се бях къпал?
Преди доста време. В хотела разполагах със собствена стая и баба не се занимаваше с подобни дреболии. Като се замислех, като че ли не се бях къпал, откакто пристигнахме.
Кога за последно си бях измил ръцете и лицето?
Тази сутрин със сигурност не бях. Нито пък вчера.
Погледнах към дланите си. Те бяха покрити с мръсотия, кал и кой знае какво още.