Летящ старт
- Автор: Рейли Мэтью
- Серия: Hover Car Racer #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-344-7
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Летящ старт». Краткое содержание книги:
В близко бъдеще човекът ще пътува навсякъде с превозни средства, които се носят на метър и двайсет над земята. Тази блестяща нова технология е вдъхновила супербърз и крайно конкурентен спорт, какъвто светът не е виждал до този момент: надбягване с летящи коли. Този спорт е опасен и привлекателен, а пилотите са отчасти шофьори на състезателни болиди, отчасти пилоти на изтребители, всички са свръхзвезди. Това са най-популярните състезания на планетата.
Джейсън Чейсър — талантлив млад състезател — е избран да учи в прочутото Международно училище за пилоти — бруталния вход за професионалната лига от Формула летящи коли (ФЛК).
Там той ще се състезава с най-добрите млади пилоти на планетата по някои от най-шантавите трасета, които може да си представите. Всеки от тях иска едно-единствено нещо — да се дипломира от спортното училище и да получи договор за участие във ФЛК като професионален пилот.
Затегнете коланите и се дръжте здраво — ще се гмурнете в едно от най-бързите приключения на този свят!
Влязоха в столовата.
Останалите ученици бяха преполовили вечерята си, защото бяха почнали в седем.
Уошингтън и Уонг бързо напълниха таблите си и седнаха при групичка свои връстници на последните свободни места.
Джейсън се огледа за място.
Много от отборите се хранеха със своите учители — смееха се, усмихваха се и се опознаваха едни други.
Сиракюз дори не беше предложил да вечеря със своите отбори.
На една от масите Джейсън видя Барнаби Бейкър и неговия отбор да се хранят със своя учител — слаб като скелет човек с клюнест нос.
Джейсън веднага го позна — това беше Зороастро, прочутият бивш световен шампион от Русия, един от първите пилоти на летяща кола. Мнозина все още го смятаха за най-точния технически пилот, карал в професионалния шампионат. Той беше почти като машина в своята точност, никога не пропускаше завой и изтощаваше противниците си чрез натиск.
Сега, като треньор, беше толкова добър и не по-малко суетен, че благоволяваше да обучава само два отбора, а не три, както правеха всички останали преподаватели. А Международното училище му угаждаше.
Това подтикна Джейсън да спре поглед на другия млад пилот, седнал до Барнаби и Зороастро.
Беше поразително красив младеж на около осемнайсет. Седеше изправен и горд и оглеждаше столовата, сякаш му принадлежеше. Носеше се изцяло в черно: черен гащеризон, черни състезателни ботуши, черно кепе — може би идеята беше да подхождат на черната му коса и черните му очи.
Пълната му невъзмутимост впечатли Джейсън.
Дори само пълната му самоувереност на фона на останалите пилоти в помещението беше обезпокоителна. Говореше се, че най-добрите пилоти на летящи коли се държат така, сякаш светът им принадлежи: че човек има нужда от един вид нарцистична свръхсамонадеяност и свръхсамоувереност, за да лети по пистата със скорост близка до тази на звука.
Джейсън си отбеляза наум да държи под око това момче в черно.
После се зае отново да търси място за сядане.
Бързият оглед разкри, че има само една възможност — и тя беше странна.
В ъгъла на столовата, сам-самичка, седеше Ериъл Пайпър, красивото момиче, което беше видял на церемонията по откриването.
Джейсън вдигна таблата с храната и се насочи към нея.
Осъзна, че отблизо Ериъл Пайпър е още по-красива. Надяваше се, че няма да забележи леката червенина, която се беше появила по бузите му.
— Здравей — каза той. — Имаш ли нещо против да седна тук?
Ериъл Пайпър вдигна рязко глава, сякаш я беше извадил от бленуване и е изненадана да чуе толкова близо до себе си човешки глас.
— Не, разбира се — отговори тя саркастично. — Стига да не те е страх да хванеш въшки.
— Не мога да хвана въшки само защото седя до теб — отговори Джейсън съвсем сериозно. — Хващаш въшки само когато целуваш момиче… — Млъкна, почервеня като божур и добави бързо: — Не че дойдох с намерението да те целуна.
Ериъл Пайпър сподави кикота си и се вгледа по-внимателно в Джейсън. Беше на седемнайсет, стройна, грациозна и твърде голяма за четиринайсетгодишно момче като него. На Джейсън никога не му се беше искало повече да е с поне три години по-голям.
И тогава тя каза:
— Ти нищо не знаеш за мен, нали?
Джейсън вдигна рамене.
— Не. Само че си ученичка в спортното училище като всички нас. Аз съм Джейсън Чейсър от Холс Крийк, Западна Австралия.
— Ериъл Пайпър, Мобайл, Алабама.
— Защо каза това за въшките? Болна ли си нещо? Затова ли седиш сама?
Ериъл се вторачи в Джейсън и по лицето й започна да се изписва любопитна усмивка.
— Джейсън, в Холс Крийк състезаваш ли се с момичета?
— Да, непрекъснато. Някои са най-ожесточените и гадните… искам да кажа настървени състезателки в района.
— Ясно. А виждал ли си някога състезателка в професионалния шампионат?
Това накара Джейсън да се замисли.
— Не… — отговори той бавно. — Не съм.
Ериъл продължи:
— Това е, защото досега училището за пилоти не приемаше момичета и след като то е прекият път за професионалния шампионат, в него не участват професионални състезателки. Човечеството е странно нещо. Имаме целия този прогрес, всички тези постижения в технологиите, равенство и равни възможности, но някои предразсъдъци отмират трудно. Хората още гледат различно на мъжете и жените в света на спорта.