Драконът от Луалаба
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Драконът от Луалаба». Краткое содержание книги:
Наумов и Манзилала пристъпваха бавно сред този кордон от нескрита враждебност, оглеждаха се смутени, уплашени.
— Ватуси, безсъмнено! — промълви естественикът.
Сив от страх, Манзилала само поклати глава.
Наумов добави:
— Тяхната цивилизация може би е по-стара от европейската. Ала тези тук, макар и от същото племе, са различни. Ватусите в Руанда-Урунди не ходят полуголи. Носят тоги като римски сенатори. Как ли са попаднали тук? В такъв пущинак, където най-издръжливите хора, пигмеите, едва са оцелели?
Един пазач го бутна с дръжката на копието си, без да каже нищо. Сякаш беше ням. Сякаш цялото село принадлежеше на глухонеми.
Най-сетне групата спря пред колибата на вожда. Наумов го позна веднага. Леопардовата кожа във всички племена е знак на царско достойнство. През входа се виждаха рогозките, които постилаха пода, пъстрите кошници, пълни с плодове, и окачените по стените копия, лъкове и щитове. А наблизо, под навеса от палмови листа, лежеше кралският тамтам. Наумов си спомни. Наричаха го калинга — символ на върховна власт. Който отнеме на ватуския крал тамтама, отнема и властта му. Украсен беше с чудна резба и окичен с гри-гри, дървените фетиши. С това име, гри-гри, европейците наричат всички непонятни за тях вещи на африканците.
Наумов се обърна към другаря си:
— Питайте къде е дъщеря ми! Питайте, моля ви!
— Не знам езика им — отвърна Манзилала с пресъхнали устни.
Естественикът вдигна рамене:
— Тогава аз ще опитам на кингвана.
Кингвана е диалект на езика суахили, почти интернационален език — есперанто, на племената от Централна Африка.
И се обърна към седналия вожд, който все още не ги поглеждаше, а стоеше с насочени към земята очи, сякаш пред него нямаше никой.
— Вожде, отговори на един нещастен баща! Къде е дъщеря ми?
Рудахигва мълчеше, все едно не чул нищо. Само чертаеше с дръжката на копието си някакви фигури в праха.
Наумов отново заговори развълнуван, треперещ от вълнение:
— Къде е дъщеря ми? Недей да мълчиш! Ние не сме врагове. Не ви желаем злото. Затова трябва да ни освободиш, да пуснеш и дъщеря ми. Ще ти се отплатим богато. Имаме хинин, горчивото лекарство против треската. Имаме и други лекарства. Ще ти дадем ножове…
Рудахигва се изправи. Наумов неволно замлъкна, смаян от гигантския му ръст. Войниците му бяха високи, едри мъже, но вождът им беше истински великан. На височина може би достигаше два метра и половина. С широки плещи и изящна глава, от която гледаха две големи, умни, но сурови очи.
— Ти си стар — каза той. — Не знаеш ли поговорката: който приказва — сее, който мълчи — жъне? Пред мвами Рудахигва се говори малко. Отговаряш, когато те запитат. Който говори излишно, отива при прадедите…
Макар и смутен от тази недвусмислена заплаха, Наумов не спря да говори. Сега се отнасяше за нещо повече от неговия живот, отнасяше се за живота на дъщеря му.
— Не разбирам защо ни заплашваш така — рече той. — Казах, ние не сме врагове. Манзилала е конгоанец, а аз съм приятел на черните хора.
Намеси се боязливо и Манзилала:
— Вярно е! Белият мъж е приятел, голям приятел на африканците.
Рудахигва го прекъсна грубо:
— Я, мълчи ти, слуга на белите!
Манзилала тоя път не можа да се сдържи, не премълча пред тая обида:
— Аз не съм слуга. Конгоанците вече са свободни. А тези бели, доктор Наумов и дъщеря му, са наши искрени приятели…
— Няма приятелство между бели и черни. Черните или са роби на белите дяволи, или ги убиват. Рудахигва не иска да бъде роб. Затова убива белите дяволи. А приятел на белите, значи враг на черните. Такъв враг също трябва да умре.
Изведнъж той замълча.
Над гората ехтеше, като ту се засилваше, ту заглъхваше бумтежът на тамтамите. Черните воини разбираха какво известяваше безжичният телеграф на Африка. И слушаха със затаен дъх. Само Наумов и Манзилала бяха глухи за този чуден език. За тях това непреставащо думкане издаваше само някаква непозната заплаха, предупреждаваше, че цялата гора е пълна с врагове, които дебнат безжалостни и зорки, изопваше нервите им, подлудяваше ги. Тамтамите ехтяха, сякаш пулсираха, отмерваха с неравния си ритъм дивия пулс на някакво незнайно, огромно и неизмеримо чудовище, сляло в едно ужасяващо единство замайващата, задушаващата зеленина на джунглата и многообразието на хилядите й невидими обитатели, настръхнали и зли, безмилостни, жадни за кръв.