![Дюна [Dune - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/6/1/dyuna-dune-bg-download.jpg)
Дюна [Dune - bg]
- Автор: Херберт Фрэнк
- Серия: Дюна (bg) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Дюна [Dune - bg]». Краткое содержание книги:
Действието в романа се развива в далечното бъдеще (около 10 191 година сл. Хр.).
Поредицата „Дюна“ съдържа шест книги: „Месията на Дюна“, „Децата на Дюна“, „Бог-Император на Дюна“, „Еретиците на Дюна“, „Дюна: Домът на ордена“.
След смъртта на писателя, синът му Браян и Кевин Андерсън продължават поредицата с редица книги, запознаващи читателите със света на Дюна преди първата книга „Дюна“. Книгите са създадени на основата на подробни бележки, останали от Франк Хърбърт.
Звезди!
Тя вдигна поглед към тях, долавяйки движенията на Пол, който застана до нея. Пустинната нощ се устремяваше нагоре и пораждаше чувството, че може да се литне към звездите. Зноят на деня понамаля. Ветрец погали лицето й.
— Първата луна скоро ще изгрее — обади се Пол. — Вързопът е готов. Забих и кречеталото.
„В това проклето място можем спокойно да изчезнем завинаги“ — помисли си тя. — „И никой няма дори да узнае.“
Нощният вятър разпиляваше пясъчни струйки, които стържеха по лицето й, носейки дъх на канела: цял букет от аромати в нощта.
— Помириши само — рече Пол.
— Долавям аромата дори през филтъра — каза тя. — Разкош. Но можем ли да си купим с него вода? — Тя посочи отсрещната страна на басейна. — Отсреща не се виждат никакви изкуствени светлини.
— Свободните сигурно се крият в някой заслон отвъд онези скали — каза той.
Отдясно на хоризонта затрептя сребристо сияние — първата луна. Тя се появи пред погледите им — очертанията на човешки юмрук се различаваха ясно по повърхността й. Джесика заразглежда огрятата от светлината й сребърнобяла ивица пясък.
— Забих кречеталото в най-отдалечената част на пролома — рече Пол. — Щом запаля свещичката му, то ще ни осигури тридесет минути.
— Тридесет минути ли?
— Преди да започне да примамва някой… червей.
— О, аз съм готова за тръгване.
Той се стопи в мрака и тя го чу, че се връща назад към пролома.
„Нощта е тунел“ — помисли си тя, — „дупка в утрешния ден… ако изобщо ни е съдено да имаме утрешен ден.“ — Тя тръсна глава. — „Защо трябва да съм толкова черногледа? Учили са ме и на по-добри неща.“
Пол се върна, взе вързопа и поведе напред към първата ширнала се дюна, където спря и се заслуша, докато майка му идваше зад него. Той чу тихите й стъпки и лекото шумолене на отделните песъчинки — собствения правилник на пустинята, който сричаше своята мярка за безопасност.
— Стъпките ни трябва да са неравномерни — рече Пол и извика в съзнанието си спомена за мъже, които крачат по пясъка, както спомена от бъдещето, така и истинския спомен.
— Погледни ме как вървя аз — рече той. — Така вървят свободните по пясъка.
Той се покачи върху наветрената страна на дюната и тръгна по извивката й с провлачена стъпка.
Джесика наблюдаваше първите му десет стъпки и тръгна след него, като му подражаваше. Тя прозря смисъла на тази походка: стъпките им трябваше да наподобяват естественото движение на пясъците… и на вятъра. Ала мускулите се противяха на тази неестествена, неравномерна походка: стъпка… плъзгане… плъзгане… стъпка… стъпка… пауза… плъзгане… стъпка…
Времето се повлече покрай тях. Сякаш не напредваха нито крачка към скалистия хребет насреща. А канарите зад гърба им се извисяваха все така високо.
Трак! Трак! Трак! Трак!
Тракането идваше отзад, откъм скалите.
— Кречеталото! — прошепна Пол.
Тракането продължаваше и им беше трудно да не вървят в такт с него.
Трак! Трак! Трак! Трак!
Те крачеха сред сгрения от луната басейн, огласян от това глухо потракване. Ту се изкачваха, ту слизаха по разстлалите се дюни: стъпка… плъзгане… пауза… стъпка. По ивица дребен чакъл, чиито търкалящи се камъчета подвеждаха нозете… плъзгане… пауза… пауза… стъпка.
А през цялото време слухът се напрягаше да долови онова особено свистене.
В началото, когато наистина се появи, свистенето бе толкова тихо, че бе заглушено от провлачените им стъпки. То обаче ставаше все по-силно и… и по-силно… и идваше откъм запад.
— Трак… трак… трак… трак… трак… — гърмеше кречеталото.
Свистенето прониза мрака зад гърба им. Без да спират, извърнаха глави и видяха могилата на приближаващия червей.
— Не се спирай! — прошепна Пол. — Не гледай назад!
Откъм сенките на скалите, които бяха напуснали, прогърмя дрезгав яростен рев. Беше смазващ като грохот на лавина.
— Не се спирай! — повтори Пол.
Той видя, че бяха стигнали до една неутрална точка, от която и двата скални хребета — и този пред тях, и този зад тях изглеждаха еднакво отдалечени.
Неистовият грохот зад гърба им огласяше нощта.
Те продължиха да вървят нататък, все по-нататък и по-нататък… Мускулите стигнаха до предела на механичната болка, който, изглежда, можеше да се изопва до безкрай, ала Пол забеляза, че приканващият хребет пред тях бе станал по-висок.
Джесика крачеше, неспособна да се съсредоточи, и съзнаваше, че единствено силата на волята я заставя да върви.