Горчива орис

— Мисля, че ние сме най-щастливите хора — каза тя и наистина мислеше така. Те излязоха почти невредими от пламъците на Ада и бяха все още заедно. — Знаеш ли още какво си мисля? — попита го тя, приведе се към него и прошепна.

— Какво?

Каза го така, че децата да не чуят.

— Май съм бременна — той я погледна усмихнат и също й прошепна, но достатъчно високо, че да го чуе през врявата, която идваше от задната седалка.

— Ще бъда на осемдесет и две, когато този се дипломира от колежа, може би трябва да престана да броя, предполагам, че ще го наречем Франсоа.

— Франсоаз — поправи го тя и се разсмя.

— Близнаци. Означава ли това, че отиваме? — попита я той учтиво.

— Изглежда да, нали? — На задната седалка децата пееха френски песни с всичка сила, а Анди сияеше.

— Имаш ли нещо против да родиш бебето там? — попита я той тихо. Малко се притесняваше.

— Не — усмихна се тя. — Не мога да се сетя за по-подходящо място от Париж.

— Това „да“ ли означава?

Тя кимна.

— Така ми се струва.

— Президентът каза, че ме иска тук след две или три години, за да говорим за новите избори. Но аз не знам, не съм сигурен, че отново ще пожелая да преживея всичко това.

— Може би следващия път няма да е така. Може би те ще се уморят.

— След фокуса, който този мерзавец направи със снимките си, дотогава може да сме собственици на „Трил“ — усмихна се той тъжно. Голдсмит щеше да има много работа.

— Можем да го изгорим до основи. Каква чудесна идея. — Усмихна се тя зловещо.

— Бих искал. — Той се усмихна и се наведе да я целуне. Като слушаше как децата им се смеят и пеят на задната седалка и като гледаше нея, имаше чувството, че кошмарът от изминалите месеци не е бил реалност.