Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
След това чуваха как вратата на работилницата се затваря и после съвсем тихо долиташе слабият и ясен глас на господаря. После приглушено и бавно се чуваше плющенето на пръчката и плача на момчето, който се извисяваше до пронизителен и ужасен вой, а после:
— О, сър… Боже… О, сър, божичко… Господин Арчдейл, господарю… олеле, господарю.
Понякога този вой продължаваше толкова дълго, че Мери ставаше и обикаляше из стаята измъчено, шептейки:
— О, горкото момче! О, горкият Тони! Милост, божичко! О, мили Боже, кога ще свърши това?
Момчето седеше встрани от нея и докато я следваха, очите му се пълнеха с ужасени сълзи.
Малкият ни приятел учеше при господин Арчдейл.
Нямаше нищо неразумно в дължината на уроците, а освен това приятелката му Мери му помагаше. Все пак бе добре, че момчето е толкова умно и че има добра памет, защото старшината не беше учител, който би направил разлика между леност и тъпота.
Никой никога не беше чувал господин Арчдейл да употреби неприличен израз или да изрече ругатня. Беше мълчалив, студен и подреден човек и според мен бе най-жестокият мъж, когото съм виждал през живота си.
Притежаваше малък и буен кон и двуколка, с която ходеше по работа извън дома си. Имаше точно определени дни и часове за всяко нещо, освен когато не предвиждаше изненада.
Веднъж старшината влезе в стаята, където момчето учеше уроците си, потупа го по рамото, пъхна в ръката му местния вестник, посочи му един параграф, накара го да го прочете и после излезе от стаята.
Беше новина за делото срещу Том Ориндж и представяше в доста позорна светлина този забавен човек. Силна болка разкъса сърцето на момчето, докато четеше суровите думи за стария си приятел, а още по-зле понесе присъдата. Когато старшината се върна, момчето плачеше мълчаливо. Строгият мъж взе вестника каза с ужасния си и студен глас:
— Прочете ли го?
— Да, сър.
— Разбра ли го?
— Да, сър.
— Ако те чуя да говориш за Том Ориндж, ще те вържа в работилницата и ще те нашибам с пръчката пет дузини пъти.
С това обещание той съвсем спокойно напусна стаята.
Децата не подозират нищо за смъртта и нашият малък приятел, който всяка вечер тихичко плачеше в леглото си с натежало от мъка сърце и потънал в спомени за бабчето и за щастливото минало, докато не заспеше в мрака, изобщо не подозираше, че горката му приятелка Мери умира. Вероятно и тя не мислеше за това повече от него, но всички останали го казваха.
Двамата станаха близки приятели. Всеки от тях имаше тайна и тя довери своята на невръстния приятел, когото Бог й бе изпратил.
Беше старата история — нещастна истинска любов. Героят беше Уили Феърлейс. Господарят научил, заключил дъщеря си и се отнесъл към нея изключително жестоко според мълвата.
Той се гордееше с красотата на дъщеря си и кроеше амбициозни планове за нея. Откупи фермата на Уили, той бе разорен, записа се в армията и замина.
Старшината познаваше служителите в пощата в селото и двамата влюбени не смееха да си пишат директно. Само че братовчедката на Уили, госпожа Пейдж, редовно получаваше вести от него и в писмата му имаше дълги пасажи за Мери. Всъщност нямаше почти нищо друго. А сега най-сетне тя имаше приятел, който да носи нейните послания на госпожа Пейдж и да връща отговорите във Нолтън Фарм.
Когато баща й излезеше или вечер, докато се трудеше над органа в работилницата, а понякога и докато, увита с наметката си, Мери седеше на грубата пейка под големия ясен, а тържествените и печални звуци на далечния орган, изпълняващ църковна музика, се носеха от отворения прозорец между дърветата и надолу по ароматните поля към небето на залеза, изпълвайки въздуха с величествена и скръбна хармония, тя слушаше прошепнатото от момчето съобщение, загледана надалеч и разплакана, стиснала ръката на момчето и молейки го да повтаря отново и отново, а после го уверяваше, че се чувства по-добре, благодареше му, усмихваше се и горчиво плачеше.
Една вечер старшината както обикновено работеше над органа. Докато изпълняваше поръчението си в градината и поливаше изсъхналите лехи момчето чу познат смях покрай живия плет и добре познатия припев: „тралалала, дунги-дунги, думба-лумба“!
Беше самият Том Ориндж!
Въпреки заплахата момчето бе изключително доволно. Изтича до плета и след миг двамата с Том наистина разговаряха.
Скоро разговорът стана много сериозен. Далечното бумтене на тръбите на органа го уверяваше, че светлосивите очи и острото ухо на старшината са заети с нещо друго.