Тъмна любов

Накрая той се поуспокои. Сълзите намаляха. От устата му излязоха хриптящи звуци.

— Какво казваш? — тя се наведе към него.

— Исках да… те спася.

— Направи го, Рот, спаси ме.

Устните му потрепериха.

— Обичам… те.

Тя го целуна леко по устата.

— И аз те обичам.

— Ти. Върви. Спи. Сега.

След това затвори очи от изтощение. Погледът й се премрежи. Тя постави ръка на устата си и на лицето й трепна усмивка. Нейният прекрасен воин се беше завърнал. И се опитваше да й дава нареждания от болничното си легло.

Рот въздъхна и като че се унесе в сън. Когато се увери, че той почива спокойно, тя се протегна и си помисли, че братята ще се зарадват, когато научат, че той се е събудил и е бил достатъчно добре, за да проговори. Може би ще намери телефон, за да се обади в дома на Дариъс.

Надникна в коридора и не можа да повярва на очите си.

Братята и Бъч се бяха проснали на пода точно пред вратата на операционната като жива бариера. Мъжете спяха дълбоко, изтощени не по-малко от нея. Вишъс и Бъч се бяха подпрели на стената един до друг, между тях имаше малък телевизор и два пистолета. Рейдж се беше проснал по гръб и похъркваше с кинжал в ръка. Тормент беше подпрял глава на коленете си. Фюри лежеше на едната си страна и притискаше към гърдите си звезда за мятане, сякаш това го успокояваше.

Къде беше Зейдист?

— Ето ме тук — каза той тихо.

Тя подскочи и погледна вдясно. Зейдист беше въоръжен до зъби. На хълбока му се виждаше прикрепен пистолет, на гърдите му се кръстосваха кинжали, в ръката си премяташе верига. Блестящите му черни очи я гледаха, без да мигат.

— Мой ред е да съм на стража. Редуваме се на смени.

— Толкова ли е опасно тук?

Той сви вежди.

— Не знаеш ли?

— Какво?

Той сви рамене и огледа коридора. Първо в едната, после в другата посока. Проучваше го внимателно.

— Братството пази своето — отново погледна към нея. — Никога няма да оставим теб или него без защита.

Бет усети, че той избягва отговора, но нямаше намерение да настоява. Единственото, което имаше значение, беше, че тя и Рот са в безопасност, че съпругът й се възстановява.

— Благодаря ти.

Зейдист бързо сведе поглед.

Как се крие от всяка проява на топлота, помисли си тя.

— Колко е часът? — попита Бет.

— Четири следобед. Между другото, днес е четвъртък — Зейдист поглади с ръка подстриганата си нула номер глава. — Е, как е той?

— Събуди се.

— Знаех, че ще оживее.

— Наистина ли?

Устната му се повдигна в озъбена усмивка, сякаш се канеше да направи някаква неприлична забележка, но се въздържа. Очите му бяха вперени в нея, белязаното му лице беше безизразно.

— Да, Бет. Наистина. Никакви пушки не могат да го държат далече от теб.

След това Зейдист отмести погледа си.

Другите се размърдаха. Миг по-късно до един бяха на крак и отправиха очи към нея. Тя забеляза, че Бъч се чувства много добре сред вампирите.

— Как е той? — попита Тор.

— Достатъчно добре, за да се опита да ми нарежда какво да правя.

Братята се засмяха. Смехът им беше изпълнен с облекчение. С гордост. С обич.