Избрани творби, том I

— За никого няма да се омъжа — му каза тя. — Най-малко пък за тебе. Толкова много обичаш Аурелиано, че ще се ожениш за мене, защото не можеш да се ожениш за него.

Полковник Херинелдо Маркес беше търпелив човек.

— Пак ще настоявам — каза той. — Рано или късно ще те склоня. — Продължи да посещава къщата. Заключена в спалнята, прехапала един таен плач, Амаранта пъхаше пръсти в ушите си, за да не слуша гласа на кандидата, който разказваше на Урсула последните вести от войната, и макар не умираше да го види, намираше сили да не излиза пред него.

Тогава полковник Аурелиано Буендия разполагаше с време да изпраща през две седмици по един подробен доклад в Макондо. Но само веднъж, почти осем месеца след като бе заминал, Урсула му писа. Нарочен пратеник отнесе в къщата запечатан с червен восък плик, в който имаше една хартия, изписана с изящния краснопис на полковника: Пазете много татко, защото скоро ще умре. Урсула се разтревожи. „Щом Аурелиано казва, Аурелиано го знае“ — каза тя. И помоли да й помогнат да отнесе Хосе-Аркадио Буендия в спалнята му. Не само беше толкова тежък, както винаги, но в продължителния престой под кестена бе развил способността да увеличава доброволно теглото си до такава степен, че седем мъже не смогнаха да го повдигнат и трябваше да го тътрят до леглото. Зловоние на пресни гъби, на дървенушки, на старинен и вглъбен живот под открито небе просмука въздуха на спалнята, щом започна да го вдишва великанският старец, огрубял от слънцето и дъжда. На другия ден топ не осъмна в леглото. След като го търси из всички стаи, Урсула го намери отново под кестена. Тогава го вързаха за леглото. Въпреки своята непокътната сила, Хосе-Аркадио Буендия не беше в състояние да се бори. Всичко му беше безразлично. Ако се върна при кестена, то не бе по негова воля, а по навик на тялото. Урсула се грижеше за него, даваше му да яде, носеше му известия от Аурелиано. Но в действителност отдавна единственият човек, с когото той можеше да има досег, бе Пруденсио Агилар. Станал вече почти на прах от дълбоката грохналост в смъртта, Пруденсио Агилар по два пъти на ден отиваше да разговаря с него. Говореха за петли. Обещаваха си да открият развъдник за великолепни птици, не толкова за да се наслаждават на някакви победи, от които тогава не биха се нуждаели, а за да имат нещо, с което да се развличат в отвратително скучните недели на смъртта. Именно Пруденсио Агилар го чистеше, даваше му да яде и му носеше чудни вести за някакъв непознат, който се наричал Аурелиано, и който бил полковник във войната. Когато биваше сам, Хосе-Аркадио Буендия се разтушаваше със съня за безкрайните стаи. Сънуваше, че става от леглото, отваря вратата и минава в друга стая, еднаква, със същото легло с табла от ковано желязо, със същия стол от ракита и със същата картинка на Богородица Изцелителка върху стената в дъното. От тази стая минаваше в друга, съвсем същата, чиято врата отваряше, за да мине в друга съвсем същата, и после в друга, съвсем същата, и тъй до безкрайност. Харесваше му да ходи от стая в стая, като в някакво дълго тясно помещение с успоредни огледала, чак докато Пруденсио Агилар го докосне по рамото. Тогава се връщаше от стая в стая, събуждайки се назад, изминаваше обратния път и заварваше Пруденсио Агилар в стаята на действителността. Ала една нощ, две седмици след като го отнесоха в леглото, Пруденсио Агилар го докосна по рамото в средната стая и той завинаги остана там, повярвал, че онази е действителната стая. Сутринта Урсула му носеше закуската, когато видя, че по пруста приближава някакъв мъж. Беше дребен и набит, с костюм от черно сукно и също тъй черна шапка, огромна, нахлупена чак до меланхолиите очи. „Боже мой — помисли Урсула. — Бих се заклела, че е Мелкиадес.“ Беше Катауре, братът на Виситасион, който напусна къщата, бягайки от чумата-безсънница, и от който нямаше ни вест, ни кост. Виситасион го попита защо се е върнал, а той й отговори на своя тържествен език: