Децата на Просперо
- Автор: Хемингуэй Аманда
- Серия: Фърн Капел #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-452-6
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Децата на Просперо». Краткое содержание книги:
Самоуверена и здраво стъпила на земята, Ферн Капъл отхвърля съществуването на всичко свръхестествено и вярва само в онова, до което се докосват сетивата й. Увереността й е подложена на изпитание, когато баща й наследява тайнствена усамотена къща в Йоркшир. Докато старата къща разбулва своите потайности, подреденият и безопасен свят на Ферн започва да рухва и на негово място изплува магическа и покварена земя, изчезнала преди хиляди години…
— Не му вярвам — прекъсна я Ферн. — Просто имам нужда от него.
— Така си мислиш ти. — Рафарл вече не се държеше приятелски. — А всъщност имаш нужда от мен, глупачко. Тръгнеш ли с Иксаво, с теб е свършено. Защо не можеш да се насилиш да ме помолиш?
— За какво да те помоля?
— Да те изчакам.
— Но ти не можеш да го направиш. Останалите няма да са съгласни.
— Ще ги накарам да се съгласят. Помоли ме.
— Ако тръгнеш веднага, ще си в безопасност. Изчакаш ли, ще дойде бурята. Морето не знае що е милост. — Докато изричаше това, я побиха тръпки.
— Помоли ме!
Но тя мълчеше, смутена от забравени мисли, с ясното съзнание, че не би могла да поиска от него да рискува живота си. Точно в този момент нейният живот като че ли не беше толкова важен.
Езрамѐ се изправи и докосна Ферн по ръката.
— В дъното на къщата има свободна спалня. Можете да отидете да поспите. Мъжът ми няма да знае, че сте тук, и няма да ви притеснява. Решете утре — утрото е по-мъдро от вечерта.
В стаята имаше две кушетки, но те легнаха на едната и се вкопчиха в яростна прегръдка, любиха се без думи, защото започнеха ли да говорят, щяха да се скарат. Рафарл заспа веднага след това, но Ферн лежа будна доста дълго. Най-сетне, малко преди да съмне, и тя заспа — сън, който не я освежи, не й помогна да отпочине, отнесе я директно в царството на откъслечните спомени.
Намираше се пак в онзи град — града от кошмарите й — насечен от сурови сиви улици и назъбен от сгради, остри като скали, чу същия онзи шум, който така и не бе успяла да разчлени на думи и смисъл. Макар че в съня си разбра. В съня си знаеше всичко. Градът се събуди, някои части от него се отлюспиха като боя от стена, на тяхно място изплуваха други изображения, твърде много, за да ги запомни, запърхаха из съня й като еднодневки. Опита се да ги задържи в съзнанието си, защото знаеше, че от тях ще научи важни неща, ала мисълта й не успя да ги хване.
След това бързата смяна на декори престана и тя се озова в тъмна стая с много маси (Защо пък маси, запита се по-късно). Пред нея имаше свещник, а зад свещта потрепваше лицето на Иксаво, само че не обезформено — златно лице със сребърен ореол. Усмихна й се така, че тръпки я побиха; пламъкът на свещта се уголеми и се превърна в копие, острието му се пръсна и цялата стая избухна в пламъци. Тя се оказа обградена, затворена, огънят лизна ръката й, Иксаво я хвана за китката, за да й попречи да се отдръпне назад, тя видя как плътта й се овъглява и отдолу лъсва костта. Не изпитваше болка, но знаеше, че е истина, понеже престана да си усеща ръката.
Започна да се мята неистово, да крещи в съня си — събуди се разтреперана, потта се бе вледенила по кожата й. Тъмнината бе изсветляла с един тон; чуваше се единствено вик на птичка в градината и ритмичното дишане на Рафарл. Ръката й се оказа заклещена под тялото му, бе изтръпнала и безчувствена. Успя да я измъкне, без да го събуди, и зачака да възвърне чувствителността си, благодарна за толкова простото обяснение на ужасния си кошмар. Над останалото не се замисли. Нощта изтичаше и тя се сгуши до любовника си, притисна гърди в гърба му, наслаждавайки се на близостта и топлината му за останалото им време заедно.
Рафарл се събуди с първите слънчеви лъчи, изкъпа се и се избръсна с непривично усърдие. Ферн го наблюдаваше, седнала на кушетката, гола, покрита само с един чаршаф.
— Отивам на пристанището — рече й той. — „Норна“ сигурно е готова. И сега ли няма да ме помолиш?
— Не.
Не си казаха довиждане.
Езрамѐ я завари в същата поза, с пресъхнали очи, трепереща от студ. Загърна я с безценния воал, символ на рода й. Въпреки ефирната материя, от която бе направен, той бе топъл като лято.
— Настоявам да го задържиш — рече й. — Това, с което си се заела, явно е много опасно. Може би воалът притежава известна сила, която би могла да те защити.