Щиглецът

„Спи вече, заспивай, скъпо дете, за теб от небето звезда ще сваля. Всички други деца са заспали, всички, и лошите дори, всички спят освен теб. А-а-а, а-а-а… Имало някога две котенца малки…“

Когато стигнахме до вкъщи — вдигахме прекалено много шум и постоянно си шъткахме един на друг — видяхме, че гаражът беше празен — у дома нямаше никого.

— Слава Богу! — възкликна Борис разпалено, просвайки се на бетона, за да благодари на Господ.

Хванах го за яката на ризата.

— Ставай!

Вътре — на светло — стана ясно, че той е в ужасно състояние: навсякъде по него имаше кръв; окото му беше само един процеп в лъскавата, подпухнала кожа.

— Стой така — казах, пуснах го да седне в средата на килима в дневната, и отидох със залитане в банята, за да намеря нещо, с което да почистя раната му. Само че там нямаше нищо друго освен шампоан и шише със зелен парфюм, спечелено от Ксандра на някаква игра с награди в хотел „Уин“. В замъгления ми от пиене мозък проблесна нещо, което ми беше казвала майка ми — че ако няма друг антисептик, може да се ползва и парфюм, и аз се върнах в дневната, където Борис се търкаляше на килима, а Попър душеше обезпокоено окървавената му риза.

— Ето — казах, избутах кучето настрана и започнах да попивам окървавеното място на челото му с навлажнена кърпа. — Не мърдай.

Борис се отдръпна и изръмжа:

— Какво правиш, по дяволите?

— Млъквай — отвърнах, придържайки косата му така, че да не пада в очите.

Той измърмори нещо на руски. Опитвах се да действам внимателно, но бях не по-малко пиян от него, и когато пръснах раната с парфюм, той изпищя и ме цапна през устата.

— Какво, да му се не види… — казах, докосвайки устната си — когато отделих пръсти от нея, по тях имаше кръв. — Виж какво ми направи.

— Блядь94 — изрева той, закашля се и замахна с ръка във въздуха. — Това вони. С какво ме наплеска, курво?

Избухнах в смях; не можех да спра.

— Копеле — изрева той и ме блъсна така силно, че паднах. Но и той се смееше. Протегна ръка, за да ми помогне да стана, но аз я отблъснах с ритник.

— Разкарай се! — смеех се толкова силно, че едва успявах да произнеса думите. — Миришеш ми на Ксандра.

— Господи, ще се задуша. Трябва да смъкна това нещо от себе си.

Излязохме, залитайки, навън — смъквайки в движение дрехите си, подскачайки на един крак, докато събувахме панталоните си — и скочихме в басейна: лоша идея, осъзнах го в необратимия миг, когато вече политах надолу, преди да се забия във водата, мъртвопиян и толкова зашеметен, че не бях в състояние дори да ходя. Студената вода ме блъсна с такава сила, че почти ми изкара дъха.