Пасажер [bg]

Не разбираше и къде се намира. И когато търговецът с миловидното изражение провеси ивица прекрасна златиста сърма върху рамото и и се завъртя заедно с нея, внезапно я обзе злокобно чувство, сякаш по тила и лазеше паяк. Огледа се и погледът и заподскача от човек на човек, от търговец на търговец.

Наблизо, краи сергия с платове, наредени върху разкривени рафтове чак до тавана, се бяха облегнали двамина брадати мъже в черни роби. Единият имаше тъмната кожа на местен жител, но другият очевидно бе европеец, кожата му бе почти толкова бледа, колкото и неината. Странното бе, че не гледаха плата, които уж бяха избрали и разстлали върху сергията. Не гледаха и Хасан или Николас. Нито пък Ета.

Гледаха младата жена, спряла зад една колона няколко метра по-назад, която очевидно наблюдаваше Хасан. Кичур златиста коса се бе измъкнал от бялата кърпа, вързана около главата и. Ета дръпна булото си, за да я види по-добре, за да се увери, че не е видение, мираж от дим и прах.

Навярно бе издала някакъв звук, защото младата жена се извърна към нея и булото и се смъкна достатъчно, за да разкрие лицето и. Сините очи, който се втренчиха в Ета, бяха досущ като нейните.

Но... Как бе възможно? Хасан бе казал, че е заминала преди няколко дни. Нима едва сега тръгваше, за да скрие астролабията? Или тъкмо се бе завърнала, изпълнила задачата?

— Роуз? — подвикна Ета, а гласът и пресекна. Това бе първата и грешка.

Втората — че се втурна след жената, която се извъртя и побягна.

Не беше трудно да я следи — те единствени тичаха срещу потока на движение. Зад гърба и се разнесоха сърдити думи, но Ета не ги чу — чуваше единствено хриптящото си дишане и пляскането на меките подметки на обувките си върху настилката. Майка и буквално летеше напред.

Роуз протегна ръка и събори красива пирамида от сребърни подноси, като запрати десетки на земята заедно с масите, върху които бяха подредени. Ета залитна и едва успя да запази равновесие. Роуз погледна през рамо и Ета ясно видя разкривеното и, смръщено лице, само миг преди собствената и майка да запрати малката си кама срещу нея.

Острието се размина с шията и на по-малко от пръст разстояние, и то само защото Ета се спъна в нещо, щръкнало изпод една от сергиите.

— Роуз! — викна тя. — Моля те, искам само да поговорим.

Тълпата се пръсна, чу се женски писък, но Ета виждаше само лицето пред себе си, изопнатото му изражение, чертите — остри като ножовете, които се продаваха на пазара.

— Можеш да кажеш на Хенри или на Сайръс, или за когото там работиш, че никога няма да я намерят — изсъска Роуз с такъв твърд акцент, че Ета с мъка я разбра.

— За астролабията ли говориш? — попита тя. — Не се опитвам да те спра, кълна се.

Чифт ръце я вдигнаха от земята и последното, което видя, преди булото да се смъкне над очите и, бе Роуз, която отстъпваше назад с разширени очи.

— Пуснете ме! — викна Ета, напълно дезориентирана. Някои я вдигна и я преметна през рамо. — Николас, спри я!