Само за мъже
- Автор: Райнов Богомил
- Год: 1989
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само за мъже». Краткое содержание книги:
И все пак въпросът е налице, така че се налага да го задам някому. И то не на автора на писмото, който е споменатият вече секретар. Тъй че ето ме отново при голямото началство.
— Изключено е да ви приеме — заявява айсбергът още щом ме вижда. — При него има съвещание.
— Бих могъл да почакам.
— Днес е изключено, казах ви.
— В такъв случай попитайте кога може да ме приеме.
— Сега не смея да го безпокоя.
— А кога ще смеете?
— Елате следобед.
Отивам следобед, колкото да видя на практика дали не са настъпили някакви изменения в тоя старинен обред — разтакаването. Оказва се, че всичко си върви точно по традицията.
— Няма да може да ви приеме днес.
— А утре.
— Нито утре.
— Но все пак някога ще трябва да ме приеме…
— Елате в приемния ден. Петък следобед.
Отивам в петък следобед, и то по-раничко, за да изпреваря другите посетители. В канцеларията наистина се оказва само русият айсберг.
— Ще трябва да почакате — обявява хладно айсбергът. — Не е дошъл.
— Така ли спазва приемния ден? — запитвам, колкото да се намирам на приказка.
— Може и за това да напишете във вестника — подхвърля секретарката.
— Добра идея — кимам. — Ще се възползувам от предложението ви.
— Вие какво, шегувате ли се? — поглежда ме тя неприязнено. — Има обед с чуждестранна делегация. Да не си въобразявате, че само вас чака.
Аргументът е сериозен и аз добре го запомням, понеже бива повторен пет пъти, след като на неравни интервали се явяват още петима посетители. Съвсем дребна цифра за един приемен ден. Вероятно гостоприемството на шефа отдавна е добило популярност.
Седим си прочее шестимата в топлата компания на айсберга, който закръгля бройката на нещастното число седем. На всичко отгоре айсбергът не разрешава да се пуши. Аз единствен пуша, и то — мислено. Когато пушиш мислено, това те освобождава от необходимостта да използуваш пепелник, а също и от изкушението да ругаеш мислено. Както казваше Петко, влезеш ли в кавга с противника, почнеш ли да си ядеш нервите, значи противникът вече те е победил. Аз лично съм отредактирал тая максима по-просто: защо трябва сам да се ядосваш, когато можеш да ядосаш другия. Така че седя, пуша мислено и чакам продължението.
Един час преди края на работното време Неуловимият идва. Малко по-различен е от онова, което съм си представял, но не по същество. Изобщо не е от деспотичния п високомерен тип, а от другия — учтивия и хладно-безучастния. Благоволява дори да кимне бегло в неопределена посока, сякаш казва: ето го поздрава ми, поделете си го, както намерите за добре. Сетне изчезва в кабинета, сподирен от секретарката. Айсбергът се бави вътре цяла вечност, но все пак излиза най-сет-не, понеже кабинетът няма друг изход, и извиква един от шесторката. Това не съм аз.
— Бях първият… — напомням кротко.
— Другарите са записани по-рано.
— А защо не ме записахте оня ден?
— Другарите са записани по-рано — настоява айсбергът.
— Добре — отстъпвам. — Все пак опитайте да обясните на шефа си, че този път ще го чакам докрай.
Секретарката не си дава труд да отговори, обаче след някое време намира повод да хлътне в кабинета. Това не скъсява чакането ми. Едва след като петимата един по един биват отпратени, идва и моят ред. В интерес на истината съм длъжен да отбележа, че когато най-сетне получавам разрешение да вляза в светая светих, работното време е минало.
Очаквам да ме приеме неприязнено, но той е учтив. Хладно учтив.
— С какво мога да бъда полезен?
Обяснявам с какво.
— Нали ви пратихме писмо? Защо го писахме това писмо, щом отново ще ни поставяте същия въпрос?
— Изглежда, не сте забелязали, че в писмото липсва отговор на въпроса ни.
— Не допускам — отвръща сухо шефът. — Разбира се, аз не съм го писал собственоръчно, но не допускам.
— Място за допускане няма — позволявам си да кажа. — Писмото е налице.
— Добре, да не спорим — забелязва все тъй сухо началството. — Идете утре при секретаря и с него ще изясните всичко.
— Вече бях там. И ако ви чакам цяла седмица, то не е за да ме пращате отново на същото място.
Той ме поглежда с лека изненада, сякаш учуден от арогантното ми държане.
— Вижте — казвам, — не мислете, че умирам да правя компания на секретарката ви, нито че държа на вашия отговор. Нещата са достатъчно ясни на редакцията и без вашите пояснения. Спазвам просто обичайния ред, защото утре, когато пусна материала срещу вас, може да възразите, че не съм се обърнал предварително към вас.